ДНК на една нация

От 20 страни в ЕС
Българите са най-недоволни, нещастни и подозрителни към ближния

Българите поставят своеобразен рекорд по усещането си за бедност, неудовлетвореност, недоверчивост и липса на самокритичност сред страните от ЕС. Това показват резултатите от Европейско социално изследване (ESS), в което за трета поредна година е включена България. Данните от изследването бяха представени пред медии от консорциума "ESS-Bulgaria", в който влизат социолози и преподаватели.

Изследването, чиято цел е да изследва нагласите и ценностите на хората в Европа, се прави по единна методика на всеки две години в европейските страни. У нас то е направено в края на 2006 и началото на 2007 г. сред 1400 българи в 200 населени места чрез пряко интервю. Изследването е проведено в 20 европейски страни.

На дъното сме по удовлетвореност от живота си

По отношение на жизнения стандарт в скала от 0 до 10, където 0 е "напълно неудовлетворени", а 10 - "напълно удовлетворени", България е с 3.7 пункта - най-ниската стойност за всички 20 страни. Преди българите с 5.5 пункта са румънците, с 5.8 пункта са естонците, а в края на скалата са жителите на скандинавските страни с по над 7.5 пункта. Най-ниска е и удовлетвореността ни от живота като цяло – 4.7 пункта. По този показател Румъния отново е преди България - с 5.8 пункта.

Доверието към държавата – "сигнално ниско", повече вярваме на ЕС

Доверието към държавните институции и съдебната система в България е сигнално ниско, посочи националният координатор на проекта за България доц. Лилия Димова от Агенцията за социални анализи (АСА). Доверието на българите в политиците по скалата между 0 и 10, където 0 е "никакво доверие", а 10 - "пълно доверие", е само 1.8 пункта, към съдебната система – 2.4 пункта, към парламента – 2.2 пункта. Тези показатели са най-ниски за включените в изследването страни.

За сметка на това българите имат сравнително високо доверие в европейските институции, докато при скандинавските страни то е по-ниско за сметка на високото доверие в националните институции, посочи Лилия Димова.

Подозрителни сме към ближния

Според изследването българите се оказват най-недоверчивата нация и към хората като цяло – анкетираните са дали само 3.3 пункта на доверие, а в Дания доверието към околните е 7 пункта.

Богатството е най-важно за една трета от българите

36.5% от анкетираните смятат богатството и лукса за особено важни за отделния човек. По този показател България се доближава до новите страни членки като Унгария, Полша, Естония. Най-важно е богатството за румънците – две трети от тях или 65.7% от анкетираните там му отдават първостепенно значение.

В България е най-ниска от всички изследвани страни и удовлетвореността от състоянието на икономиката - само 2.6 пункта, а в скандинавските страни тя достига 7.6 пункта. Същите са показателите и по отношение на удовлетвореността от здравеопазването и от управлението на страната.

Най-големият страх на българина – как ще живее на старини

Най-големият страх на българите е за живота им на старини. Безпокойството за това достига у нас 7.3 пункта, а в Дания то е 3.5 пункта. Докато жителите на скандинавските държави обаче смятат, че отделният човек трябва сам да се погрижи за осигуряването на живота си на старини, то в нагласите на българите тази роля е възложена на държавата.

Всеки четвърти у нас има високо мнение за себе си

Относително висока е самооценката на българина – 72.4% или три четвърти от анкетираните се самооценяват положително, а най-самокритични са французите, при които всеки втори (или 54.6%) гледа положително на себе си.

Изследването поставя България на средно място по отношение на увереността на хората, че са уважавани от околните. По средата в сравнение с останалите държави от изследването е България и по отношение на приятелствата на хората с околните и близостта със съседите.

Висок е процентът на българите, които смятат, че е важно да се спазват традициите, религиозните и семейните обичаи – 89% от анкетираните отговарят положително.

Сънародниците – най-нещастни в Европа

Българите в сравнително най-малка степен се чувстват щастливи сравнено с жителите на европейските държави, показват още резултатите от изследването. В скалата от 0 до 10 българите са с 5.2 пункта, докато щастието в Швейцария и в Дания е близо до горния край на скалата - над 8 пункта.

Българите са умерени оптимисти, наравно с французите, словаците, поляците, португалците и белгийците – 59.6% от анкетираните са отговорили, че са оптимисти за собственото си бъдеще, посочи Лилия Димова.

Според члена на консорциума "ESS-Bulgaria" проф. Николай Тилкиджиев, неудовлетвореността на българина от живота му не е толкова психологическа черта, колкото е обективно обусловена - от най-ниските минимални заплати в ЕС и от най-ниския БВП. Условията на живот в България са едни от най-трудните в Европа и това поражда неудовлетвореността и недоверието към институциите, смята той.

източник тук

Рентгенов преглед на едно прогнило общество

Нов филм на Илия Троянов показва България, каквато германският зрител не е и сънувал
Филм за лагерите в България бе излъчен по немска телевизия

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина наши сънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството или бизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено върви ръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на татковината. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позиция по български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фактор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.

Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралистки анализ феномените на западния свят отколкото да се поровиш в авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност. Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо да отделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливи митове култура в старата родина.

През последните години едно име стремително къса с тази традиция. Илия Троянов, роденият в София писател, от 12-годишна възраст живеещ на три континента, заемащ всеобщо призната позиция в първата десятка на съвременните немски литератори, все по-често и по-красноречиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Германия.
Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авторитетни немски медии на най-новата българска история. Той включва България в темата на свои високотиражни книги и изнася лекции пред реномирани аудитории за неотдавнашното минало на родината си, което премълчавано и манипулирано, спъва до днес пътя й към съвременността.

Току що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейцария 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-минутен документален авторски филм под заглавие “Балада за български герои”. Става дума за уникален, заснет това лято в България съвместен проект с националния канал ZDF, който също ще покаже филма в неделя. Рядко германският зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищната комунистическа действителност в една страна на Източна Европа. Също така рядко от екрана са се чували толкова директни и неподправени описания на абсурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка на Европейския съюз.

Изграден върху пестелив, но много наситен авторски коментар зад кадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на политическите затворници, лежали десетилетия в комунистическите лагери и затвори като асеновградския горянин Стефан Вълков, носителя на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилия паметника на Сталин Георги Константинов, един от последните политически затворници на комунизма Янко Янков…

В самото начало Илия Троянов представя на любознателния немски зрител България: “Това е страна, която тоталитарната комунистическа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В него съществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначени за хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаване и унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои”.

Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените, набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунистическите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница – 1948 – 1963 и отново 1977 - 1980, 1952 – 1963, 1983 – 1989… Не дават мира очите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро, очите на хора, видели онова, което според Варлам Шаламов никое човешко същество не бива да вижда. Заедно с тях, с главните герои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджишкия затвор, Белене, поклонението на остров Персин, каменната кариера край Ловеч…

Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобразими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности – заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата за да спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от надзирателите и лагерните цигани трупове, хвърлени за назидание пред караулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодката труп, така че от него не остават дори и кости.

Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част на филма – в “България днес”. Софийските улици са място за парад на луксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка си пробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на разпуснатата комисия за архивите на ДС въвежда в обстановката на новата, предполагаемо демократична и европейска България: “Какво е днешна България? В България нещата се контролират от политици и бизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финансовия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащи връзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитализъм в положителния смисъл на тази дума.”

След него се зарежда динамично стакато от изказвания на Стефан Вълков (“Властващите днес са синове и внуци на бившите властници…”), на Георги Константинов (“Днешните служби без изключение се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бе насочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови групировки…”) и пак на Методи Андреев (“В България бяха откраднати милиарди долари – от български държавни фирми…”). Георги Константинов обобщава: “В България се създаде мафия, която разполага с несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат в най-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовият свят.”

Впечатляващо овладян, професорът-юрист, правозащитник от 80-те години и дългогодишен политически затворник Янко Янков безпощадно обяснява защо в днешна България просто не съществува това, което в Европа се нарича “правова държава”: В тукашната правна система, казва той, никога не се е развила законност. На фона на нелепи съветски паметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: “От влизането на Съветската армия до днес тук не е имало право и справедливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армия междувременно се е трансформирала в червена мафия.”

От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за разследвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления, над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността, извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казва проф. Янков, защото според него “в прокуратурата и съдилищата просто не съществуват служители, които да не са свързани или да не са зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансформирани мафиотски организации.”

Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се изпълнява. Грохнали и едва пъплещи из бюрократичните коридори старци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена минимална компенсация за времето, прекарано в затворите на социалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят без да дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба в служба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданите архиви на ДС. Илия Троянов разказва, как в България реалната история на последните десетилетия продължава да се държи под ключ. Властта в страната контролира спомена за миналото. Промяната от 1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в употреба като източници на историческо познание, а не като политическо оръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне до пречистване, до наказание и прошка.

Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Той обяснява, защо неговите бивши партийни другари, комунистите се боят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдържат много зло, в тези документи има много, много мърсотия извършена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казано от човек, познаващ предмета, за който говори.

Общо е възмущението и неразбирането на събеседниците на киноекипа за отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел, българска действителност. Методи Андреев: “ЕС игнорира, затваря си очите пред тези скандални развития.”

Публицистът Тошо Пейков се обръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сътрудничи отлично с комунистическата номенклатура: “В ЕС не се разбира скритата заплаха от това, че така се защитават интересите на Москва в ущърб на всички граждани на Евросъюза.” Янко Янков финализира този раздел с на пръв поглед парадоксалното заявление, че не може да се каже, че в държавата има мафия. Ако беше така, продължава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони мафията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там, казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.

източник тук

Дали светът е изправен пред нова студена война?

Светът е изправен пред нова студена война, този път в интернет.

Около 120 държави разработват онлайн приложения, чрез които мрежата се превръща в оръжие, смятат от McAfee. Дали това няма да стане причина за нова Берлинска стена

Светът е на път да се изправи пред нова студена война. Бойното поле сега обаче ще бъде интернет, смятат специалистите от един от най-големите производители на антивирусен софтуер McAfee. Според тях около 120 държави разработват най-различни приложение, чиято цел е интернет да се превърне в оръжие. А с тях могат да се атакуват финансови пазари, правителствени компютърни системи и стратегически производствени цели.

Всъщност, онлайн престъпленията отдавна не заплашват просто даден индивид, организация или индустрия. Те вече са реална опасност дори и за националната сигурност (например атаката на Китай срещу САЩ, която така и си остана забулена в мъгла). Техниките за пробиви в сигурността също бележат значителна еволюция.

Именно Китай е държавата с най-агресивни позиции в кибер войната. Освен САЩ, тя е осъществила набези и срещу Индия и Германия. Пекин естествено отрича това да е така. Отговорът на доклада от страна на Китай е, че страната също е била жертва на атаки от най-различни държави. Кои точно са те обаче не е ясно.

Според McAfee правителствата трябва да вземат сериозни мерки и да се погрижат за сигурността си. Иначе до 20 години можем да станем свидетели на истински, онлайн конфликт.

източник тук

Най-големите страхове на европейците

Тероризмът и войната са най-големите страхове на европейците

Въпреки че стандартът на живот в Европа никога не е бил по-висок, особено в бившия социалистически блок, европейците изглеждат угрижени и песимистични за бъдещето на обществата си, пише Wall Street Journal, позовавайки се на изследване на GfK, изготвено по поръчка на изданието. Около половината от запитаните Европейци споделят, че ситуацията в света се влошава, а 21% от тях завяват, че положението се влошава изключително много.

Изследването е включило 15 хил. души на възраст над 15 години в 16 европейски страни, включително и България. Около 5500 души са анкетираните в САЩ, Русия, Индия и Турция, на които са били зададени същите въпроси за сравнение.

Най-големите страхове на европейците в световен план са тероризмът - 17%, войната -15%, глобалното затопляне - 14% и природните бедствия -12%. Огромно чувство на неудовлетворение предизвиква сред хората начинът, по който светът се развива, казва 30 годишната Сара Полък, здравен изследовател в Лондон.

Най-мрачно настроени към бъдещето са гражданите на Турция, където 18% посочват, че нямат никаква надежда за бъдещето. В Европа този процент е около 7%, като водещи песимисти са гражданите на Източна Европа - Българите - 15% и Унгарците - 12%.

Това, което най-много им тежи на източно-европейците, се оказва, че е икономическата криза, като 29% от унгарците споделят това мнение. За Българите (29%) и Румънците (34%) най-големи тревоги се оказват природните бедствия и особено наводненията, които в последните години причиниха големи беди в региона.

Запитани какво правят, за да променят ситуацията, 34% от хората в Европа споделят, че се опитват да живеят като добри хора, 18% не правят нищо, 16% помагат на благотворителни каузи, 13% се стараят да почистват околната среда и 6% се уповават на религията.

Най-изненадващият момент от статистиката е мрачният и негативен поглед на европейците. Мисля, че сега хората са в по-голяма степен повлияни от медиите, отколкото преди години, казва Марк Хофман, директор на изследователския институт GfK в Брюксел. Има толкова много негативни новини, които допринасят за мрачните настроения на европейците, допълва той.

източник тук

Феноменът Гоце

Защо не се извърши радикална промяна и истинско осъждане на комунизма
Казва адвокат Иван Груйкин* в интервю на Весела Илиева, Point of view
29 Ноември 2007

Как ще коментирате факта, че 18 години след падането на Стената, България е единствената страна, чийто президент е бил служител на репресивната машина на бившата тоталитарна власт - комунистическата Държавна сигурност?

Безспорен и многозначителен факт, коментирането на който ме изпълва със съжаление и неудобство. Държавният глава на всички българи се оказва конюнктурна личност, без моралната сила на истински национален лидер, тясно скроен апаратчик, човек с двойна биография и двоен морал. Злепоставящо, особено пред чужденци... Това чувствам и непрекъснато го преживявам. Повече обаче ме притеснява липсата на адекватна обществена реакция и чувствителност към факта, че държавният глава е работил за тайните служби на комунистическия режим и че излъга публично за това.

Кои обстоятелства налагат импийчмънт на президента Георги Първанов, за който настоява Гражданска инициатива "Справедливост"?

През месец юли Комисията по досиетата оповести списък на лица, бивши и настоящи членове на Народното събрание, които са сътрудничили на ДС на комунистическия режим. В този списък беше и името на настоящия президент, оповестени бяха и документи, въз основа на които комисията се е произнесла. В основата на искането на съмишлениците от Гражданска инициатива "Справедливост" до Народното събрание за повдигане на обвинение срещу Първанов е разбирането ни, че с публичната лъжа за своето агентурно минало и с положителното си отношение към Държавна сигурност президентът наруши конституцията на България.

Това е така, защото по конституция президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Което означава, че той не може да извършва действия, злепоставящи страната и представляващи заплаха за нейната национална сигурност. Лъжата на президента безспорно е действие, което злепоставя страната. Както и всяко друго неморално действие, извършено от държавния глава. Така, както неотдавна се получи при отстраняването от поста на израелския президент заради сексуални посегателства върху негови подчинени служителки. Или както беше при неуспелия импийчмънт на бившия американски президент Клинтън – също за лъжа и то доста по-лична и несвързана пряко с управлението на страната.

На второ място, работата на Първанов за ДС означава негова зависимост от нелегитимни и тайни центрове на реална власт, различни от конституционно регламентираните институции, в това число - зависимост и от производните на КГБ структури – настоящите руски служби. Всичко това създава реална заплаха за националната сигурност, което също е нарушение на конституцията от президент с такива личностни и професионални характеристики. И на последно място – с категоричната си реабилитация на ДС и положителното си отношение към нея президентът наруши и действащ закон – Законът за обявяването на комунистическия режим в България за престъпен.

Този закон обявява за престъпни освен БКП, също и всички други организации, които са се ползвали от нейната идеология и дейността им е била насочена срещу човешките права и основните демократични принципи, т.е. – и ДС. Като действа и говори в нарушение на този закон, Първанов наруши действащ закон и по този начин – и своята конституционна клетва и самата конституция. Всяко едно от посочените три основания е достатъчно за повдигане на обвинение срещу държавния глава и неговото отстраняване от поста президент.

Различни неправителствени организации се опитаха да мобилизират гражданска енергия за протест - за съжаление без особен успех. За какво говори гражданската пасивност при един толкова сериозен проблем като потъпкването на българската конституция от сегашния президент?

Веднага след внасянето и на нашето искане до Народното събрание съвместно с Асоциацията за свободно слово "Анна Политковская" организирахме мълчалив граждански протест пред президентството. Този протест се провеждаше всеки понеделник от 17.00 ч. в продължение на 15 седмици. Присъстваха средно около 60-80 души, понякога и повече. В медиите имаше почти пълно мълчание по тази проява.

Огромната част от гражданите дори не разбраха, че такова нещо се е случило. Почти не се разбра и това, че до момента близо петдесет народни представители са се подписали под искането за повдигане на обвинение срещу президента за нарушаване на конституцията (за повдигане на обвинението са необходими шестдесет). Всичко това повдига тревожни въпроси не само за гражданската взискателност и активност, но и за реалните властови механизми, които управляват държавата, институциите, медиите, и съществуват паралелно с официалните и предвидени в конституцията държавни органи.

На протестите не участваха политически представители на опозиционните партии. Има ли реална опозиция в България, след като тя мълчи по този важен въпрос - злоупотребата с президентската институция? Не съучаства ли опозицията чрез пасивността си в легитимиране на конституционните злоупотреби на президента?

Неколкократно сме изразявали нашето становище, че единствено адекватната реакция на опозиционните парламентарно представени политически партии след официализирането на работата на президента за ДС (споменатото решение на Комисията по досиетата от юли т. г.) е да напуснат Народното събрание. По този начин опозиционните партии можеха да изразят категоричното си неприемане на факта, че сътрудник на комунистическата Държавна сигурност е държавен глава осемнадесет години след 10 ноември 1989 г. Така щеше да се създаде траен символ за неприемането на този срамен факт и постоянен повод за напомнянето му, от една страна, и можеше да се получи морален импулс, който е особено необходим за възраждането или изграждането на силна и ефикасна десница в България.

Работи ли ефективно Комисията по досиетата до момента?

С оглед на условията, при които беше поставена от правителството в началото на своята дейност – мисля, че да.

Над 400 кандидати на местните избори бяха изобличени като сътрудници на ДС, повече от половината влизат активно в местната власт. Този факт нямаше резонанс в обществото. Бетонира ли се статуквото на обществен нихилизъм чрез инсценираното предизборно "тематизиране" на проблема с ДС във властта? Компрометира ли се дебатът за ДС – няма никакви последици за "изобличените", българинът е уморен от прехода и фиктивната политическа представителност?

След "преглъщането" от обществото на факта, че самият президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, разбира се, че безразборното говорене по темата за досиетата единствено дезориентира още повече обикновения гражданин. И има за цел окончателното дискредитиране и изхабяване на темата като цяло. Съдейки по резултатите, мисля, че тази стратегия работи успешно.

Няколкостотин хиляди са били сътрудниците на ДС -това е информацията, която от години обикаля като публична тайна. Малко са онези, които са се извинили и разграничили от миналото си и в новите условия компенсират тази срамна страница от живота си с обществения си ангажимент. Оттук ли произлиза трудността - поради толкова много съучастници да не се говори по темата или в най-добрия случай тя да се омаловажава?

Неочаквано големият брой на сътрудници на службите очевидно е част от проблема. Основното, според мен, обаче, както вече споменах, е фактическото управление на страната от нелегитимни и дори тайни центрове на реална власт. Те са свързани с тайните служби, като използват официалните институции за параван на своята противоконституционна и противообществена дейност. Примерът с президента Георги Първанов най-добре илюстрира как работи този механизъм.

Много повече са обслужвалите и обслужваните от системата и репресивните й структури, без да е било необходимо да са пряко свързани с тях. Такива се оказаха дисиденти и интелектуалци, публични борци за демокрация. Не е ли цинично, че докато бившите средностатистически номенклатури от тези среди оцеляваха при всички обстоятелства през социализма, играеха си на дисидентство през Перестройката и консумират днес западните икономически стандарти, преходът довърши трагичния живот на репресираните, на оцелелите от терора и лагерите на комунизма със социална мизерия и трагична, самотна смърт?

Това е едно безспорно несправедливо развитие на нещата и е част от същинския проблем – липса на реално скъсване със същината на комунизма като манталитет и нравственост, от една страна, а от друга – очевидното дирижиране на прехода от службите на комунистическия режим, което не позволи да се състои радикална промяна и истинско осъждане на комунизма и неговите метастази.

Вацлав Хавел беше казал за този особен тип хора, виреещи преди и след 1989 г. в Източния блок: "те са винаги оцеляващите - в това се състои тяхното щастие и нашето нещастие - като резистентни глисти винаги намират топлото отходно място, в което да се приютят и оцелeят". Груб тон, който не е присъщ на бащата на нежната чешка революция, безспорно, но може ли да се каже, че е прав и че основният проблем на съвременното посткомунистическо общество в България представлява именно статуквото на циничността, наложена в прехода?

Мисля, че основните проблеми днес наистина се измерват в морални категории. Средата, която прави възможни коментираните от нас особености на българския преход, се характеризира с липса на ценностен фундамент, с липса на общо базово разбиране на добро и зло, т.е. кое е приемливо и недопустимо, кое е морално и безнравствено. В една такава среда не за пръв път в България се стига до ситуацията, че "свестните у нас считат за луди", а "героите на нашето време" са всеядните конформисти, които винаги оцеляват. Цинично, но безнадеждно логично при коментираните особености на обществената среда.

Кое е по-страшно - имитацията на граждански ангажимент или отсъствието му?

Не правя разлика между двете. Имитацията е възможна там, където няма автентична гражданска активност, а липсата на такава неизбежно предполага появата на имитатори.

Къде виждате потенциал и ресурси на гражданското общество у нас?

В отговорното и честно говорене и действие на всеки, който чувства граждански дълг да го прави, без да държи сметка за вероятната предопределеност на неуспеха и неудобствата, които такова поведение създава. Това вече би било сериозен успех и начало на дългоочаквания морален импулс, без който истинската промяна в България е невъзможна.

*Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация "Българско правно дружество".

източник тук

Внимание: животът е опасен за живота!

Тоталният брюкселски контрол
сп. „Шпигел”
11 Декември 2007

Европейската комисия иска да защити жителите на Европа от болести и всякакви опасности, бълвайки инструкция след инструкция. Нима гражданинът на XXI в. стремително оглупява?

Диего нямаше никакъв шанс за успех: едногодишното дете не успя да запали нито от една от запалките made in China, нито от френското "защитено от деца" изделие. По-големите деца като петгодишната Теса след три минути приведоха китайската запалка в действие, а малко по-късно се справиха и с френската.
От гледна точка на бюрократите този научен експеримент с малолетни се е увенчал с пълен успех. Та нали според предписание N К 1567 на ЕС от 11 март 2008 г. в продажба трябва да постъпват само "защитени от деца" еднократни запалки. А дотогава тяхната "детоустойчивост" трябва да бъде потвърдена в лабораторни условия.

Продуктът ще бъде пуснат на пазара само ако не повече 15 от 100 деца на възраст до 51 месеца успеят да запалят запалката. Явно е само въпрос на време брюкселската мелница да започне да контролира всичко чрез нелепи нормативни изисквания. Та нали контрольорите от ЕС трескаво се стараят да обхванат в инструкции и последните кьошенца на географията и битовите ниши: от финландското мече Инари на север до кипърския град Лимасол на юг.

Те се опитват да регламентират и нормите на шум, и мерките за защита на почвения слой от разрушение, и работниците от слънчевите лъчи, и особено - непушачите. При това председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и неговите 26 комисари се ръководят изключително от добри намерения. Те не искат да ги смятат за върли бюрократи, затова влизат в ролята на ангели-хранители на всички свои съграждани - те искат да гарантират спокоен живот, в който няма място за опасности.
ЕС трябва да убеди 493 милиона потребители в Европа, че се грижи за тях, се казва в новия "Стратегически документ за защита на потребителите", автор на който е ЕК в Брюксел. При това много от директивите на ЕС са просто гротескни, някои са безсмислени, макар че някакво рационално зърно все пак има. Но като цяло резултатът е, че се създават все нови и нови контролни учреждения.

Например властите в много градове и региони, подчинявайки се на разпореждане от Брюксел,

сега съставят т.нар. карти на "шумово замърсяване"

Те трябва да измерят нивото на шума на всяка улица - в центъра на града, в промишлената зона, край жп линиите или във вилните зони. В някои места тази гигантска работа вече е свършена, в други - тепърва започва. Но недоволни са всички.

"Ние просто затъваме в това море от числа. А в резултат на тази скъпоструваща измерителна кампания ние ще узнаем това, което и без това ни е отдавна известно - че на натоварените и обкръжени от пътища квартали е по-шумно, отколкото във вилните зони, където скоростта е ограничена до 30 км/ч", възмущава се кметът на Мюнхен Кристиан Уде. Преди много години Мюнхен и други градове сами са си съставили т.нар. кадастри на шума. Но те са неизползваеми, защото Брюксел си е изобретил други критерии и сега ще трябва да се мери наново.

Защитата на интересите на човечеството в ЕС е насочена най-вече към санитарните норми за хранителни продукти. Тяхната цел е цикълът на хранене - от производителя до чинията на потребителя да бъде напълно регламентиран: и производството, и превозът, и продажбата. Разбира се, и тук са водени от добри намерения - грижа за здравето на европееца.

Проблемът е, че и новите правила не дават гаранции нито срещу скандалите с развалено месо, нито от ексцесии с пестициди. Затова пък могат да породят куп други нелепости. На практика се получава така, че свиневъд от Вестфалия, пасящ свинете си в собствената си гора, както това е правел и дядо му, нарушава предписанието на ЕС, че отходните течности от добичетата не се стичат в бетонни тръби, както изискват правилата, а попиват в почвата на същата тази гора.

Усърдието на брюкселските любители на норми и стандарти доведе някои производители до разоряване. Например изискването за задължително наличие на водопровод и електричество за производството на сирене по стандартите на ЕС означава, че много сортове алпийски сирена не могат повече да бъдат правени. А инвестициите, нужни да се изпълнят предписанията на Брюксел, за малките производители на сирене са просто немислими.

Да не говорим, че днес всеки, на когото му хрумне да вземе кана и да отскочи до някой фермер за прясно мляко, нарушава алинея 1 на параграф 17 на "Постановлението за санитарните изисквания към продуктите за хранене от животински произход", което гласи: "Забранява се да се дава на потребител сурово мляко и суров каймак".

Само в изключителни случаи и при спазване на множество подробни правила фермерът може да продаде на купувача непреработено мляко. В списъка с изискванията е регулирано всичко: от параметрите на пода в помещението, където се съхранява млякото, до материала, от който трябва да бъдат направени вратите на краварника. Освен това на видно място трябва да има предупреждение: "Преди употреба суровото мляко трябва да се свари".

При целия този разгул на стандартизация от полезрението някак си е изпаднал "разумният гражданин", за когото толкова обичат да говорят политиците.

Създава се впечатление, че

европейците на ХХI век стремително оглупяват

и без помощта на Големия брат от Брюксел няма да оцелеят.
Да допуснем например, че един германец реши да си построи виличка в Майорка. Ясно е, че той се излага на немалък риск, защото може да му пробутат заразен участък. Затова еврокомисарите предложиха на Европарламента да приеме директива за "защита на почвата", предписваща проверка на състоянието на повърхностния слой на почвата в цяла Европа, участък по участък - от Полярния кръг до Сицилия.

Авторите твърдят, че това е нужно за опазване на околната среда. Проблемът е, че тъй като ЕС има само частична компетентност в тази сфера, повечето страни членки сами решават как да постъпят с резултатите от тези проби, което пък обезсмисля начинанието.

Тъй като ЕС е такъв майстор на регламентацията, различните обединения на предприемачи, фирми и граждани все по-настойчиво искат да бъдат защитени - както в сферата на трудовите отношения, така и в частния живот. "Появи се търсене на бюрокрация", отбелязва министърът по европейските въпроси на провинция Хесен Фолкер Хоф. Защитниците на потребителите, на децата, на животните, на пациентите и още бог знае на кого непрекъснато предлагат нещо да се регулира, а най-добре - направо да се забрани. Чиновниците от Брюксел с благодарност подхващат всички предложения.

Ажиотажът около изтеглянето на продуктите на американския производител на играчки "Мател" в края на лятото е ярък пример за това. Направената в Китай кукла бе боядисана с боя, съдържаща олово, а в друга играчка имаше малки магнити, които децата можеха да глътнат. Милиони вредни играчки бяха изхвърлени от лавиците на магазините и детските стаи.

Еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева бе доволна. Системата за ранно оповестяване проработи. Нищо, че след няколко дни истината се оказа доста по-различна. Това не попречи на комисаря по промишлеността Гюнтер Ферхойген да внесе в Европарламента нов законопроект, съдържащ "най-строги предписания за безопасност". Но дали детските играчки станаха по-безопасни? И на кого ще навреди още едно такова постановление?

Всъщност от този поток от предписания даже юристите са ужасени. Миналата година председателят на Конституционния съд в Германия Ханс-Юрген Папир предупреди, че "напоследък има твърде много излишно регламентиране" и затова правовият ред рискува "да задуши у хората чувството за собствена отговорност".

Но Брюксел не се терзае от подобни съмнения и продължава да усъвършенства тоталния контрол. "Всеки гражданин е потребител. Всеки потребител е потенциален обект на защита."
Това лято бяха предприети най-подробни и сложни правила за това какви рекламни примамки могат да бъдат използвани върху опаковката на продуктите. Там подробно е описано кога производителят може да рекламира питателните качества на продукта.

Например има следното задължително условие: хранителният продукт трябва да има положителен "профил на калоричност": да не е твърде мазен, да не е твърде сладък, нито твърде солен. И само "добрите" продукти могат да се рекламират, "лошите" трябва да се скрият. А може би скоро съвсем ще изчезне нуждата от рекламни агенции, тъй като Брюксел вече ще съставя списък с рекламни слогани, които могат да бъдат използвани. Така че производителите ще могат да избират реклама от централен регистър от такива изречения като: "Укрепва защитните сили на организма" или "Калцият е важен за здравето на костите".

"Кредото на тази комисия е: аз забранявам, значи аз съществувам",

жалва се евродепутатът от Партията на свободните демократи Силвана Кох-Мерин. Брюкселският синдром процъфтява и от факта, че "имаме 27 комисари, а всеки комисар си има свое поле, където иска да се изяви". Така министър Хоф обяснява феномена на непрестанното съставяне на норми. Например на еврокомисаря по здравеопазването Маркос Киприяну едва ли не всеки ден му хрумват нови идеи. Той иска да влезе в историята на ЕС също както своя предшественик от Ирландия Дейвид Бърн, прочул се с борбата си за "Европа без цигари".

Киприяну иска да избави Европа от алкохолизма. Затова иска на младежта да се забрани да употребява не само твърди напитки, но и вино, и бира. А върху всяка бутилка с гигантски букви да е написано: "Алкохолът е вреден за вашето здраве". Даже Върховният съд на провинция Северен Рейн - Вестфалия в гр. Хам се усъмни в ценността на такова просветителство.

"Осведомеността за въздействието на алкохолните напитки се отнася в нашето общество към базовите сведения, които са известни на всеки", отбеляза той в едно от своите решения.
И тъй като здравеопазването все пак е в компетентността на всяка държава и Брюксел малко може да се намесва там, еврокомисарите трябва да проявяват фантазия, за да наложат нормите си. Когато налагаше тоталните мерки срещу тютюнопушенето, Бърн се позова на правомощията на ЕС в областта на охраната на труда.

Киприяну отива още по-далеч - в описанието на своя нов "стратегически подход към здравето в Европа" той стъпва върху опасността от "трансгранични епидемии" и заплахата от "биотероризъм".

"Това, от което наистина имаме нужда, са директиви, които биха ни защитили от защитниците на потребителите в ЕС", горчиво заключава Александър Радван, депутат в Европарламента от ХСС. Внимание: животът е опасен за живота!

източник тук