петък, 20 март 2009 г.

Вяра и влияние

25те най-влиятелни евангелски вярващи в САЩ

Как се отразява вярата на американските евангелски християни в американския политически, обществен и икономически живот, не на последно място според парадигмата на Макс Вебер за протестантската етика като акумулатор и мотор на прогреса на западната англосаксонска цивилизация от Реформацията до съвремието ни, става очевидно в една от последните студии на американското списание Time. Реномираното издание публикува списък на 25те най-влиятелни евангелски християни в живота на протестантска Америка. Без да са класирани по-важност, списъкът ги показва в следния ред:
Рик Уорън – завършил Калифорнийския Баптистки Университет с бакалавърска степен, магистратура от Южноамериканската богословска семинария и докторат от Фулър. През 1980 основава църквата Садълбак (наименувана, както известна част от американските църкви, на квартала по местоживеене) в дома си. Днес тя е най-голямата и най-бързо растяща църква в Америка с 22,000 члена, като само през последните 7 години повече от 9,200 новоповярвали се присъединяват към нея. Църквата “майка” (както е прието да се назовава на езика на богословите първоначално основаната църква, от която се разгръща дадено християнско служение) дава начало на 32 нови църкви и изпраща над 4000 мисионера. Често наричан „новият Американски пастор” и „следващият Били Греъм.” Автор на поредицата „Целенасоченост” и бестселъра „Целенасочената Църква”. Над 250,000 пастора от 125 страни са били обучени до момента по програмата „Целенасочената Църква”, а книгата е преведена на 18 езика. Един от 25-те най-влиятелни общественици в Ориндж Каунти, Калифорния.

Хауърд и Роберта Ахмансон – онователи на фондация Fieldstead, която от 1997 прави серия дарения и инвестиции в софтуерни продукти, филтриращи интернетното пространство и предпазващи потребителя от уеб страници с порнографско съдържание

Дейвид Бартън – активист от Християнското движение за домашни училища, завършил университета Орал Робъртс и основател на Уолбилдерс (http://www.wallbuilders.com/). В момента е заместник-председател на Републиканската партия в Тексас. Неговите книги и лекции информират за Християнската история на Съединените Щати от тяхното създаване и са често считани за начало на движението за Християнска контра-история в Америка.

Дъглъс Коу – един от организаторите на популярната национална американска молитвена гала - закуска на 3 февруари в столицата Вашингтон с президента, представителите на правителството, общественици и политици. Закуската не бе организирана от Капитъл Хил, както мнозина твърдят, а от 33 конгресмени принадлежащи към малко известното, но твърде силно християнско крило в американската политика, представено от фондация „Братство“.

Чарлз Колсън – баптист, основател на организацията “Затворническо братство” (http://www.pfm.org/), след като прекарва години в затвора, заради участие в аферата Уотъргейт. Един от основателите на групата „Арлингтън“, която лобира против хомосексуалните бракове.

Луис Кортес – Nueva Esperanza (нова надежда), Филаделфия; представител на испанско говорящите протестанти в Америка.

Джеймс Добсън - основател на „Фокус върху Семейството”, организация подкрепяна от над 2.5 млн. християни, но без особено влияние върху позициите на Белия Дом заради своя политически абсолютизъм.

Стюард Еперсън - съдружник в Salem Communications, която притежава 104 Християнски радиостанции, слушани всяка седмица от над 5 млн. души. Формата на радиопредаванията е 15 и 30 минутен блок с беседи и дискусии, насърчаващи слушателите да участват активно чрез връзка с политици и конгресмени по обществено значими проблеми.

Майкъл Гърсън – член на екипа на президента Дж. У. Буш от 2000 насам.

Били и Франклин Греъм – баща и син, баптистки пастори (http://www.billygraham.org/). Били Греъм е работил с голям брой президенти, той е пасторът, заклеващ от 1949 насам американските президенти пред Библията преди встъпването им в длъжност. Вече на 86 години почти не участва активно в политическия живот. Синът му Франклин твърди, че като проповедник е длъжен публично да говори по всички морални въпроси, но служението му е насочено повече към средния американец, отколкото към държавните лидери.

Тед Хейгар – президент на Националната Евангеликална Асоциация, представляваща 30 милиона евангелски християни, регистрирани членове, принадлежащи към 47,000 църкви от 52 различни протестантски деноминации. Заедно с Ричард Ланд (описан по-долу) участва всеки понеделник в телеконференциите, които Белият Дом организира с християнски представители по различни социални въпроси.

Бил Хайбълс – основател на църквата „Уилоу Крийк“, известна с неконвенционалните си концепции за практическо християнство за отдалечили се от традиционните консервативни евангелски църкви млади хора, ръководи мрежа от 10,500 църкви и обучава над 100, 000 пастори годишно.

Т. Д. Джйекс – петдесятен евангелски пастор, основател на църквата “Домът на Грънчаря” в Далас с 35,000 члена. Филмът, продуциран от служението, влезе в челната бокс офис десетка миналата година, а неговият госпъл рекорд лейбъл Dexterity Sounds (формация на EMI Gospel) получи наградата Грами за 2004.

Диан Нипърс - президент на Института по Религия и Демокрация с про-изралеска политика и един от главните активисти против гражданската война в Судан и спирането на преследването на християни там.

Тим и Бевърли Лахей – петдесятни евангелски християни, автори на поредицата „Оставените” с изключително голямо влияние в и извън църквата, въпреки острите критики по отношение на есхатологичните им възгледи. Новелата с 11 продължения е продадена в над 42 милионен тираж. Тим участва в основаването на организация за морално мнозинство, а Бевърли е президент на фондацията „Жени, загрижени за Америка.” Наречени от списание Time „Християнската силова двойка“.

Ричард Ланд – баптистки евангелски пастор от Конвенцията на Южните Баптисти с 16 млн. члена (http://www.faithandfamily.com/), завършил университетите в Принстън и Оксфорд. Има ежедневна радио програма, която достига до около 1.5 млн. слушатели и често участва в неделното новинарско издание на американската телевизия NBC “Среща с Пресата.”

Браян Макларън – надденоминационен евангелски проповедник, представящ младия авангард за де конструкция на традиционната църковна култура, запазвайки верността към Библията.

Джойс Майерс – петдесятна евангелска проповедничка с предавания, гледани по 600 телевизионни станции и слушани по 400 радио станции. Всеки месец служението инвестира 7.5 млн. в 150 благотворителни организации по света (http://www.joycemeyer.org/).

Ричард Нюхаус – лутеран, обърнал се към католицизма, приятел и ментор на президента. Буш, сам методистки евангелски християнин, го нарича „отец Ричърд, който ми помага да артикулирам тези (религиозни) неща.” Предполага се, че неговите съвети са повлияли до голяма степен мнението на президента по въпроси като аборти, клониране и еднополови бракове. Издава религиозно политическия журнал „Първите неща” и работи за обединението на католици и протестанти в политическата сфера.

Марк Нол – учен, основател на Американския евангеликален изследователкски център към колежа Уитън. Автор на книгата „Скандалът на евангелския ум”, която предизвика стремеж към евангелски схоластицизъм в колежи като Байлър, Уитън и Байола.

Дж. Пакър – главен редактор на списание Christianity Today, завършил в Оксфорд. Автор на известната книга „Познавайки Бог.”

Рик Санторъм – републикански сенатор от щата Пенсилвания с бъдещи амбиции за президентския пост. Председател на Сенатския Републикански Конференционен Комитет, католик, любимец на протестантите евангеликални християни.

Джей Секулоу – от Американски център за закон и справедливост, който със своите 700 000 члена и $30 млн. годишен бюджет конкурира Американския граждански съюз за свобода. Центърът е спечелил редица важни политически дебати, сред които и разрешението от Върховния Съд за училищни клубове за изучаване на Библията.

Стивън Странг – издава списанието “Харизма,” което следи отблизо и информира за развитието на бързо растящото в световен мащаб харизматично евангелско движение. Неговото издателство наскоро публикува и книгата на президента, „Вярата на Джордж У. Буш”. През последните 3 години размерът на компанията е нараснал до 33 млн. долара с издаването на 7 списания и 100 книги годишно.

Ралф Уорнър – презвитериански евангелски християнин, завършил университета в Принстън. Публикува списанието за мисии (http://www.missionfrontiers.org/). Нарича себе си, „християнски социален инженер”, но същевременно списание Time го нарича „преследвач на светското.”

Погледнат подробно, списъкът съдържа 28 християни, между които три семейни двойки и двама католици. Включените в списъка са предимно консервативни вярващи, подбрани по стандарти като тираж на продадени книги, големина на църква и т.н. Освен популярност, общите характеристики на изброените имат и общи богословски измерения, които включват:

(1) спасителната сила на Христос
(2) авторитета на Библията

(3) проповядване на Евангелието за спасение.

Доминирането на петдесетни и баптистки християни в списъка е разбираемо, като се има предвид глобалното влияние, придобито от бързия растеж на тези две крила на евангелското християнство през XX век.

Ето и няколко имена останали извън списъка:1. Джим Уолъсм - работи в движение за социална справедливост в църквата. 2. Джордж Барна – дългогодишен наблюдател и анализатор на протестантството в Америка3. Джери Фолуел – издава „Журнал за национална свобода“4. Пат Робъртсън – президент на Клуб 700 и християнската телевизия CBN5. Рич Стърнс – президент на световноизвестната благотворителна организация World Vision.










понеделник, 9 март 2009 г.

Лъжица за моята или твоята уста





Според една притча в ада имало много храна и много големи лъжици, така че човек не можел да докара храната до устата си. В рая също имало много храна и много големи лъжици, но там хората се хранели един друг.
Като християнска нация би трябвало и на земята да се отнасяме един друг като в рая, защото библията ни учи да обичаме ближния като себе си и да се отнасяме с другите така, както бихме искали да се отнасят към нас.
Но на практика наша национална черта е да се издигаме индивидуално и да оцеляваме индивидуално, да се вглеждаме най-вече в себе си, а у другите да виждаме преди всичко недостатъците.
Известно е, че българите не ценим тези, които са успели, не ценим и тези, които са във властта.
За нашенеца всички във високите позиции са маскари, а новите които идват са същите като предишните. Може би се опитваме да признаем някого едва след смъртта му, но дори тогава оплюването не престава. Така и не си даваме сметка, че унищожавайки личностите си, смачкваме и достойнството си като българи, като държава и народ.
Кой ще се сети през по-новата ни история за някой лидер, който да е признат и приет, да е уважаван от противниците си и от целия народ, да е станал обединяваща личност?
Та ние не признаваме дори Бог като Единственият, а Го слагаме в графа – „има някаква сила”
Толкова дълго не сме били свободни, че сме се научили да мислим само за себе си и своето. И ако може да се доберем до нещо чуждо или държавно, без никакви угризения заключаваме: държавата не мисли за мен, защо аз да мисля за нея.
Мисленето ни за другите стига най много до семейството. Само там можем да разчитаме на подкрепа и радост за постигнат успех.
В други народи, хората се радват на чужд успех, дори да не познават човека, а ние се радваме повече на изнесените най-често непроверени факти от миналото им, от личния им живот, насочени преди всичко да смачкат решилият да се издигне над другите. Дори в спорта трудно успяваме като отбор, а индивидуално се представяме доста добре.
Вродената ни мнителност, недоверието към всички, особенно към която и да е власт са все черти присъщи на българина, черти които ни пречат да се организираме и да постигнем нещо заедно или нещо за някой друг. За това символът на българщината е бай Ганьо, шмекера, хитреца, по-тариката от другите. Нашето прословуто: „Кой, аз ли не мога?”за себе си и „Кой бе, ти ли?” за другите.
Наскоро станах участник в интересна ситуация. Бяхме на почивка, цял ден прекарахме навън и надвечер прибирайки се с колата, на около двеста метра от хотела се разрази силна буря. Изведнъж всичко се промени. Беше около пет следобяд, но стана тъмно, само за няколко минути целия път се покри със сняг, който се въртеше във всички посоки. Не се виждаше нищо, нито пътя, нито наоколо. Застигнахме колона от спрели коли. Казаха, че и отсреща имало колона. Не можеше да се продължи, но току се появяваше някой по-хитър от другите и по-юнак, който се опитваше да изпревари останалите, и разбира се в крайна сметка забиваше в някоя пряспа. Имаше два начина да се излезе от ситуацията. Първият – всеки да се справя сам. Вторият – хората да се организират и заедно да се опитат да помогнат на всеки един. Но нашата народопсихология е такава, че обичаме да изчакваме, ако може някой друг да свърши работата, все чакаме да дойде някой и да ни оправи, защо да се минаваме да свършим нещо първи. Както става в повечето случай, българите се обединяваме по лесно когато ни застигне зло и много по-рядко за добро.
Така стана и в този случай, хората се сплотиха и избутаха една по една колите за да се разчисти пътя, малко по късно дойдоха и снегорините и всички се прибрахме по живо по здраво.
С всички тези разсъждения не искам да прибавя още едно черногледо мнение към общата картина. Но няма как да прескоча и фактите. Като част от това общество не мога да не се вълнувам от неговите проблеми и от избора, който имам.
Ако се върнем на притчата, с която започнах, виждаме че ресурсите в рая и ада са еднакви. Въпросът е какво е отношението ни към тях и как ги използваме. Дали мислим само за мене и моето, или ако имаме възможност, помагаме и на някой друг, дори да е с парче хляб, съвет, добра дума или съчувствие.
Не казвай: Нищо не зависи от мене. Това може да е така когато се отнася за целия свят, но можеш да направиш добро поне на един човек и за него промяната може да е по-важна отколкото промяната на целия свят.

Когато се заговори за промяна, българинът има готов отговор: "Не е лъжица за твоята уста."
Да, има много лъжици, които не са за моята уста, но не и ако някой ми я поднесе към устата и ми помогне да стане за моята уста. А защо не и аз да направя това за някой?
Ева

сряда, 8 октомври 2008 г.

Стивън Болдуин застава срещу Холивуд



02 Октомври 2008 г.
Холивудският актьор Стивън Болдуин, който пое по пътя на християнството, не се страхува да се бори срещу „ценностите” на Холивуд. „Слагам си боксовите ръкавици”, каза той пред огромна тълпа от 2000 души, събрали се на Конференция за избиратели с ценности (Values Voter Summit). Опонентът на Стивън Болдуин е Холивуд. Според актьорът това е културен тероризъм. „Медиите, филмите, телевизията, музиката, интернет порнографията – всичко, което се бълва от Холивуд, води само към зло. Някои хора ме наричат откачалка, но не ми пука”, каза Болдуин.За какво се бори Болдуин? Открито се изправя срещу културата, която принудително налага ценности. Затова използва термина културен тероризъм. Според него духът, който стои зад всеки продукт, е зъл. Изявлението: „Изморен съм от всичко това!” беше съпроводено с буйни аплодисменти. Болдуин е най-младият брат от известното холивудско семейство. Той става известен с ролята си във филма „Обичайните заподозрени”. Животът му се променя драматично през 2001 г., когато повярва в Христос. Оттогава той проповядва за Бог чрез екстремни спортове. Основател е на служението „Пробив”.

Финансовата свобода: да гледаш на Бог като източникът на всичко





ЕВ, 01.10.2007

Интревю на Станислава Любенова с Питър Брискоу


Организацията Краун Файненшъл Министрийс (Crown Financial Ministries), основана през 1976 г., представлява надденоминационно служение, отдадено на целта да помага на хората по целия свят да научат, прилагат и предават на други библейските финансови принципи. Организацията е обучила и помогнала в тези принципи на повече от 50 милиона души в над 30 страни. Служението има офиси в САЩ, Канада, Латинска Америка, Южна Америка и Африка. Напоследък разширява дейността си в Европа, Индия, Азия и Австралия. Краун Файненшъл Министрийс има над 30-годишна история. Основатели са Лари Бъркет и Хауърд Дейтън. Координаторът на служението за Европа е Питър Брискоу, който вече няколко пъти посещава България.





Питър Брискоу е семеен, с три деца и в момента е на 57 години. Завършва индустриална химия в Англия. От 1987 до 1989 г. Питър е изпълнителен директор на Християнските бизнес комитети (Christian Businessmen’s Committees) в Холандия. С падането на Берлинската стена и разкриването на нови възможности за развиване на бизнес в Източна Европа Питър създава Европартньори (Europartners) – движение, посветено на занасяне благовестието за Христос до европейските бизнесмени и професионалисти, както и на помагането на християни, заели водещи позиции в бизнеса, политиката и други професии. През 2002 г. Питър поема длъжността изпълнителен директор в компания, обслужваща европейските космически институции. Там той специализира в предоставянето на професионални услуги за дейности, свързани с полети на хора в космоса. През 2007 г. Питър отново се оттегля от активна бизнес дейност, за да разшири служението на Краун Файненшъл Министрийс и компаниите към в Европа.




Как станахте част от служението Краун Файненшъл Министрийс?

Когато започнах професионалната си кариера, вече бях християнин. Повярвах в Бог, когато бях на 16-годишна възраст. В началото на кариерата си в индустриалната химия си поставих две цели. Първата беше, докато стана на 30 години, да стана изпълнителен директор на химична компания. Втората ми цел беше, докато стана на 50 години, да съм напълно финансово независим. Успях да постигна и двете си цели, но по напълно различен начин от този, който си представях.

Трябвало ли е да правите някакви жертви, за да постигнете целите си?

Да, платих цена... Тя се състоеше в три неща. Първо, тя ми коства здравето, тъй като дотогава всичко вършех под голям стрес. Второ, коства ми взаимоотношенията със съпругата ми, тъй като работата беше твърде много. По това време ние вече имахме трето дете. Аз работех усилено на работното си място, а съпругата ми – вкъщи. Така взаимоотношенията ни започнаха да се рушат. Третата цена, която платих, се състоеше във взаимоотношенията ми с Бог, понеже не знаех как да комбинирам вярата с бизнеса си. Точно по това време, през 1985 г., чух за Краун Файненшъл Министрийс. „Краун” имаше една програма, която учеше хората как да внедрят библейските принципи в бизнеса си. Аз се присъединих в тази програма и така „Краун” ме научи как като бизнесмен да работя като християнин по начин, който прославя Бог. Този нов начин на работа беше далеч по-малко стресиращ и напрягащ за мен. Той ми помогна да се облегна на Бог за всекидневните нужди на бизнеса си. Като бизнесмен това беше първата ми среща с „Краун”.

Какви са основните ценности, които Краун Файненшъл Министрийс поучава?

Основното, на което „Краун” изгражда поученията, е това, че Бог притежава всичко. На нас Той поверява да разполагаме и ръководим средствата за Неговите цели. Финансовата свобода идва от познаването на Исус и знанието какво Библията казва за финансите. „Краун” поучава върху тази тематика. Свобода във финансите не означава да имаш изобилие от пари за всичко, но да гледаш на Бог като източника, който има всичко, от което се нуждаеш. В това се състои истинската финансова свобода, на това учи „Краун”. Бог казва, че всичкото злато и сребро са Негови и Той е създателят на всичко.

Защо за един християнин е толкова важно да разпределя правилно финансите си?

„Краун” направи едно изследване, за да провери колко пъти в Библията се споменава думата “пари” или някакви придобивки. Установихме, че се споменава в 2350 стихове, а това никак не е малко. Библията не е пасивна за тази област от живота. Тя говори за управление на финанси. Това е важна сфера за един християнин. „Краун” учи хората как да управляват парите си, но не само 10-те процента десятък. Учи за това, как да управляваме 100 процента от приходите си. Вярвам, че Бог се интересува от това, което правим със всичките финанси, които притежаваме.

С какви финансови проблеми се сблъсква един християнин днес?

Голям проблем тези дни са дълговете, в които човек влиза и след това невъзможността да ги върне. Библията казва, че влизането в дългове вкарва човек в робство и плен. В Притчи 22:7 се казва: “Богатият властва над сиромасите; и който взема назаем, е слуга на заемодавеца.” Затова „Краун” поучава и предупреждава за опасността от вземането на заем и от влизане в дългове. „Краун” има и програма, която учи хората как да излязат от дългове.

Как начинът ви на работа се вписва в обстановката в България?

Икономиката в България се развива много бързо. Имайки предвид, че България е член на ЕС, в следващите години предстои икономиката да продължи да се развива. Докато се развива, ще става и по-лесно за хората купуването на кредит, а така ще влизат по-бързо в дългове. Изкушението да купуваш неща на кредит е много голямо, а сега и новите възможности за това увеличават вероятността хората да го правят. По този начин много семейства ще влизат в дългове, без реално да осъзнават какво означава това за тях. Когато едно семейство има проблеми с парите, това предразполага възникване на проблеми между съпрузите, понякога дори раздяла. В този случай, ако нямаш достатъчно добър план да избегнеш финансова криза след няколко години, опасността от такава е много голяма. Семейства, които имат финансови проблеми, не са способни да работят в църква. Често изпадат в депресия. С една от програмите на „Краун” искаме да научим хората да разпределят парите си разумно и да се научат как да ги планират.

Какви културни пречки срещате в България?

Има един духовен проблем, който е характерен не само за България, но за всяка страна. Това е разбирането да не се говори много често за пари, защото те са нещо лично. Затова не се говори на тази тема в църквите. Това е духовен проблем, който идва от грешни концепции за парите, които Исус изобличи и назова като Мамон. Той казва, че не можеш да служиш на Бог и на Мамон едновременно. Зад представата за парите има духовна сила, която Исус нарича Мамон. Тя се опитва да ни отдалечи от Бог. Исус е казал, че това е проблемът номер едно, който се опитва да ни отдалечи от Бог и ако ние не говорим за това и не изуваме начина, по който да се справим с проблема, то това е голям пропуск. Програмата на „Краун” може да помогне на християните в България, на Българската църква да се пребори с пречката номер едно за християнина относно финансите и да се научи как да посвети финансите си на Бог.

Как се развива служението ви в Европа?

В Европа започнахме работа с Краун Файненшъл Министрийс първо в Германия и Швейцария. Те са доста богати страни. Приеха програмите на „Краун” и се развиват доста бързо. От източните страни започнахме работа в Киев през 2006 г. и служението на „Краун” в Киев се развива много бързо.

Какви резултати срещате в Европа от служението на Краун Файненшъл Министрийс?

Направихме едно проучване преди няколко години и то показа, че след като хората са преминали обученията на „Краун” в малки групи, даването в църквите е нараснало с 38,1%. Това са резултати след провеждането на 10-седмичен курс в малки групи върху библейските принципи за финанси. Ние виждаме резултати от курса не само в тази област, но и в духовен аспект – във взаимоотношенията на хората с Бог; брачните взаимоотношения; хората стават по-свободни да служат на Бог с финансите си.

Какви резултати очаквате да видите в България?

В края на ноември ще проведем двудневна конференция, с която започва служението на „Краун” в България. На конференцията на всеки пастор ще бъдат раздадени материали с цел да им помогнат да проповядват в църквите си върху библейските принципи за финанси. Материалите съдържат и някои библейски поучения, които да бъдат приложени в църквите. Надяваме се пасторите действително да започнат да ги използват. Няколко месеца след конференцията в малки групи ще проведем специално обучение за лидерите в църквите, които искат да поучават върху тези принципи. Виждаме, че щом хората се разделят на малки групи, жънем резултатите, които споменахме. Втория ден ще се обърне внимание на бизнесмените и се надяваме те да станат по-свободни да служат на Христос с бизнеса си. Очакваме църковните лидери и пасторите също да разбират бизнесмените по-добре за призива, който имат в Царството Божие. Следващата година се надяваме да изградим местно звено в България, в което постоянно да протичат поучения върху финансовите принципи от Библията.

Каква е конкретната цел на „Краун”?

Основната цел на „Краун” е до 15 септември 2015 г. да научи на Божите финансови принципи над 300 милиона души. Значителна част от тези хора ще преминат през програмата за финансова грамотност. Ключов елемент от тази програма са т.нар. каталитични събития (от катализирам – предизвиквам радикални промени, преобразявам. – б.р.). Това са конференции за пастори и църковни водачи, на които се предоставя обучение с продължителност най-малко 6 часа.

Какви са целите на конференциите?

Целта на тези каталитични конференции е да се стимулира все по-широката грамотност сред християните за принципите на финансово управление, които Бог е разкрил в Библията. Лидерите, които присъстват, са насърчени да предават онова, което са научили на онези, сред които имат влияние. Ако изразят посвещението си към това, да обучат други 100 души, тогава получават безплатен комплект за обучение. Паралелно с конференциите за пастори и църковни водачи организираме и конференции за бизнесмени и предприемачи.

Кога и къде ще се проведе конференцията в България тази година?

През 2007 г. ще се състоят първите две каталитични конференции за обучение по финансов мениджмънт в България: 23 ноември – за пастори, църковни ръководители и мисионери; 24 ноември – за бизнесмени и предприемачи. Събитията ще се проведат в Първа петдесятна църква, ул. “Бачо Киро” 21, София, а говорители ще бъдат Андре Панасюк и аз – Питър Брискоу.

Кои са партньорите ви за България?

Наши партньори са Обединени евангелски църкви, Студио 865, сдружение „Интегра БДС” и „Европартньори”.

Няколко пъти споменахте за нуждата от разделяне на учениците на малки групи. Защо има нужда от разделяне на малки групи?

На конференция или на църковна служба, когато пасторът проповядва, човек получава информация. Ние установяваме, че хората биват вдъхновени от тази информация и искат да разберат как могат да я приложат в живота си. В малките групи хората се учат как да я приложат в своята ситуация. Приложението се състои в това, да намалят дълговете си. Нужно е да направят план за разпределяне на финансите, за да са сигурни, че разходите ще са по-малко от приходите им. В изготвянето на плана се включва и целта да дават повече, отколкото са давали до момента. Провеждането на курса в малки групи действително помага на хората да прилагат принципите по практичен начин във всекидневния си живот.



сряда, 1 октомври 2008 г.



Личен лекар номер 1 за годината!
ЕВ, 02.01.2008


Интервю на Лъчезара Йосифова с д-р Кирил Свиленов

Вие станахте личен лекар номер 1 на България за 2007 г. Поздравления за това! Бихте ли ни разказали как мина конкурсът?

– Конкурсът мина като една голяма забава – и за зрители, и за участници... Проведе се в балната зала на Военния клуб на 2 декември. Имаше 16 участници "Личен лекар номер 1 за годината!" – 8 мъже и 8 жени. Преди самия конкурс напрежението вече се беше покачило. Конкурсът протече в четири кръга, които включваха дефилиране с различни дрехи работно облекло, официално облекло, отговаряне на различни въпроси, артистични изпълнения (танци, песни, свирене на музикален инструмент, рецитал).

Аз направих два фокуса и с това явно успях да впечатля журито и да спечеля публиката. Освен че журито ме определи за ОПЛ (общопрактикуващ лекар) номер 1 за 2007 г., взех и наградата на публиката, която също гласува. Това е едно голямо признание за мен и държа да кажа, че съм благодарен на Господ за това, че ми даде спокойствие и сила да се явя, първо, и второ – да спечеля!!

Имате кабинет за компютърна диагностика на болести. Разкажете ни за какво точно става въпрос.

– От 3 месеца работя в кабинет за компютърна диагностика. Същността на изследването се свежда до това, да се направи спектрален анализ на електромагнитните вълни, които мозъкът излъчва, по-известни сред населението като биовълни. От години учените са установили, че такива вълни съществуват, но не можеха да намерят уред за разчитането им и приложението им в диагностиката. Това стана възможно след 2000 г., когато излязоха първите апарати от тази серия.

През август т.г. закупих последното поколение от този вид апаратура и работя в кабинет в София. Точността на резултатите е 90%. Нелинейният системен анализ на организма (компютърна диагностика) в повечето европейски страни се счита като алтернативен метод на изследване (все още). До момента единствената страна, в която уредът е признат като медицински, е Германия. Приложението на апарата е както за профилактичен преглед (тъй като сканира ВСИЧКИ органи и системи), така и за доизясняване на трудно диагностицирани заболявания. Също така и за улавяне на ракови и възпалителни огнища още преди да са се появили със симптоми. Отделно от това работя и в кабинет като общопрактикуващ лекар и в момента имам около 1500 пациенти.

Има ли нещо, което казвате на всичките си пациенти?

– Да. Казвам им да не се отчайват, защото отчаянието и депресията само ще усложнят заболяванията им... Като цяло казвам ИСТИНАТА на пациентите, дори да се отнася до тежко заболяване.

Вие сте посветен християнин. В едно списание споделяте: „Исус напуснал дворците на славата, за да се роди в обора на малко юдейско село. Избрал да дойде заради теб и мен: да ни даде надежда за нов живот и ни покаже пътя за спасение.” Как ще насърчите нашите читатели за Рождество Христово и за многото им битки през новата година?

– Нека да имат благословена и благодатна нова година! Нека да ценят здравето си, докато го имат, защото ние обикновено се сещаме за здравето, когато го изгубим.

Вие сте от потомствена медицинска фамилия. Баща ви, проф. д-р Дечко Свиленов, има и медицинско, и богословско образование. Майка ви също е лекар по професия. Какви съвети за живота сте получвали от родителите си?

– Сещам се за няколко неща, които съм получил като съвет, и които се опитвам да приложа и към моите деца:



Първо. Уважавай родителите си и по-възрастните хора!

Второ. Пази се от гордостта!

Трето. Научи се на търпение, научи се да чакаш!

Четвърто. Винаги поздравявай пръв!

Пето. Не оставай на никого длъжен в нищо.

Kак е преминало детството ви?

– Освен родителите ми, в моето (и на брат ми) възпитание роля са изиграли и моите баба и дядо. И двамата бяха ревностни православни християни и много трудолюбиви хора. До училищна възраст израснахме част от живота си с тях. Имахме удоволствието и радостта да се докоснем до ИСТИНСКИЯ живот на село – извън цивилизацията. Да видим как се дои крава, как се ражда теле, как човек, животни и природа са взаимно свързани... и сред всичко това стои Бог. Защо казвам това? Защото Господ създаде човека да владее над животинския свят и да живее сред природата, което за съжаление т.нар. научно-технически прогрес обърна в противоположна посока!

Имате две деца. Разкажете ни за тях!

– В момента те са на четири и половина и на една и половина години и във възпитанието се включват моята съпруга, бабите, баща ми и аз, разбира се... Големият ми син – Даниел, има редовно библейски уроци с дядо си, което е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! Много е важно децата да бъдат захранвани с библейски истини и принципи от малки, тъй като така те остават по-трайно вкоренени у тях. На мен лично ми се иска да имам повече време, което да прекарвам със семейството си, но за съжаление често съм натоварен професионално – особено с новия кабинет.

Бихте ли разказали по-трудни случаи от практиката си, в които сте усещали Божията намеса?

– Сещам се за последния случай – през май т.г., когато смяната ми още не беше започнала, но аз бях в поликлиниката по своя лична работа... На входа видях разстроена жена, а пред входа – 4–5 момичета на около 12–13 години... Попитах какво става и жената ми обясни, че е учителка и че едно от децата е в безсъзнание. Попитах я къде е детето и тя ми отговори, че лежи в един от кабинетите. Веднага отидох там да видя каква е ситуацията. Вече имаше 2 медицински сестри при него. Мериха му кръвното на момчето и едната каза: „Детето си отива...” Започнахме процедури веднага. Една от сестрите изтича да купи една система и я включихме венозно... Докато течеше системата, аз излязох и попитах учителката относно детето. Тя ми каза, че момчето е много примерен ученик и никога не е създавало проблеми. Момичетата, които бяха дошли, също потвърдиха това. Аз ги попитах от какво е загубил съзнание и те казаха, че са пили водка... На въпроса ми, колко е пил, ми отговориха уклончиво... Но в крайна сметка се оказа че е изпил около половин бутилка. Докато водихме разговора, детето беше възстановило жизнените показатели, но все още не беше в съзнание. Междувременно дойде екип на „Бърза помощ”, който бях повикал още като разбрах за инцидента. Влязоха с носилка и натовариха детето. Всички бяхме в голям стрес до момента, в който то отвори за малко очи и после отново се унесе. Но вкарвайки го в линейката, аз вече знаех, че Господ го е запазил!

Кое библейско разбиране стимулират професията ви?

– Когато Исус се готвеше да Си отиде от този свят и да бъде разпънат, Той събра учениците си и вечеря с тях. И на тази вечеря им каза много важни думи. Част от тези думи са:

„Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.” (Йоан 13:34, 35)

По какво ще познаят хората, че сме ученици на Исус? По това, ако имаме любов помежду си. А имаме ли? Обичаме ли се НИЕ – наричащи себе си християни, или спорим в разнищването на нищожни доктрини и междуденоминационни догми?

Нека Господ даде на всеки един от нас силата и любовта да бъдем все повече като Него!



Д-р Свиленов разказва история:



Има един английски роман от 19. век, в който действието се развива в уелско градче, в което през последните 500 години всички хора се събират в църквата на Бъдни вечер и се молят. Малко преди полунощ те палят фенерите си и пеейки коледни песни и химни, извървяват няколко километра по една селска пътечка до отдавна изоставена каменна хижа. Там пресъздават сцената на раждането на Христос. И в знак на почит коленичат и се молят. Техните химни стоплят мразовития декемврийски въздух. Всеки, който може да се държи на краката си, е там. В този град съществува поверие, че ако всички граждани се съберат на Бъдни вечер и ако всички се молят с истинска вяра, тогава точно когато удари полунощ ще настъпи Второто пришествие. И от 500 години насам те идват при тази каменна руина, за да се молят. Но Второто пришествие все не настъпва.

Към един от главните герои на романа е отправен въпросът:

– Вярвате ли, че Той ще дойде отново на Бъдни вечер в нашия град?

– Не! – отговаря той, клатейки тъжно глава. – Не вярвам.

– Тогава защо отивате там всяка година?

– Е – казва той с усмивка, – ами ако се окаже, че аз съм единственият, който не е там, когато това се случи?

Е, не може да се каже, че вярата му е много силна, нали? Но все пак вярва. Както е казано в Новия завет, нужна ни е вяра, малка дори колкото синапово зърно, за да влезем в Царството небесно (Матей 17:20). И понякога когато работим с проблемни деца в рискова възраст, объркани младежи, алкохолици, агресивни, депресирани или склонни към самоубийство партньори, приятели или клиенти... точно в такива моменти се нуждаем от тази малка трошица вяра, която кара и онзи човек да се връща на Бъдни вечер при каменните руини. Само още веднъж. Може би точно този следващ път ще се случи неочакваното.

Понякога се налага да работим с хора, за които останалите са загубили всякаква надежда. Може дори да сме стигнали до заключението, че няма възможност те да се променят. Точно в тези мигове, ако успеем да намерим и най-малкото късче надежда, ще успеем да променим нещата, да постигнем забележим успех, да спасим някого, който заслужава да бъде спасен.



Ралица за вярата в Бог и пътуванията в Америка - Оля Желева




Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща

Ралица Серафимова е на 22 години, от София. Определя себе си като вярваща и принадлежи към Апостолско-християнска църква “Ново поколение” - една от евангелско-протестантските църкви у нас. Баща й е от пасторите в нея. На 15 г. Ралица се мести в Ямбол, където родителите й работят към църквата “Ново поколение”. Ралица пътува постоянно до САЩ по църковни конференции и служби. След гимназията в Ямбол тя учи една година в Библейско училище в Тексас - “Тексас Байбъл Институт”. Сега е студентка по педагогика в Софийския университет, задочно, и в същото време работи в частно християнско-американско училище в София. В САЩ е живяла или обикаляла по църковни дела в Хюстън, Далас, Остин, Пеория, щата Илинойс, Сиатъл и по-малки градчета в щата Вашингтон, Минеаполис и по-малки градове в щата Минесота, Лос Анджелис.
От много ранна възраст започнах да ходя с баща ми на църква. По това време - началото на 90-те години, нашата църква се казваше Българска божия църква “Рема”. В България имаме много протестантски църкви, нашата спада по-скоро към евангелските. Години по-късно регистрирахме наша собствена деноминация (разклонение) и в момента църквата ни се казва Апостолско-християнска църква “Ново поколение”.
Когато бях тинейджърка, имахме специални служения, само за младите хора. От църквата организираха за нас различни пътувания, събития, за да направят ежедневието ни, свързано с църквата, по-забавно. Когато станах на 15 години, баща ми вече беше един от помощник-пасторите в църквата. Малко по-рано нашата църква започна да основава свои църкви в цялата страна. Бях на 15 години, когато напуснахме София и баща ми и майка ми основаха църква в Ямбол. По-съзнателните ми години прекарах там. И това беше времето, в което израснах, помагах много на родителите ми в служението. Занимавах се с децата, после с тинейджърите.
От малка заобичах английския език, а и покрай църквата съм се срещала с много американци. При нас идват много мисионери от Щатите и цял живот съм била в обкръжението на такива хора. На 13 години започнах да чета библията на английски, също и християнска литература. Малко или много нашият модел църква е повлиян от американския модел.
На 17 за първи път отидох в Щатите. Бях в църква във Федерал уей, в покрайнините на Сиатъл, щата Вашингтон. Там бях на обучение, свързано с църквата.
Като дойде време за 12 клас, исках да уча във ВУЗ. Но бях решила преди това да отида в Библейско училище. В България има такива училища, но са много различни - отиваш, преподават ти и се връщаш в къщи. А училището, което аз си избрах, беше за една година и прекарваш цялото си време там. В този момент бях приключила детската фаза от живота си и исках преди да вляза в реалния живот, да дам една година на Господа. Исках във взаимоотношенията с него да порасна, да науча повече неща, да преосмисля какво искам да правя.

Спрях се на училището “Тексас Байбъл Институт” покрай приятелка от Ямбол, която отиде да учи там. Тя ми изпрати видео, което показваше училището, но в същото време аз я видях като нов човек - променена и освежена. Реших, че искам да отида там, изпратих си документите - CV, есе, трябваше да напиша за миналото си. Важна беше и принадлежността към църквата. За година таксата беше 3 хиляди долара, но на мен ми дадоха цялостна стипендия.
Там се потопих в атмосферата, със служители, учители, деца от цял свят. Да, вярно, че средата беше като един балон - затворена, не се срещаш с истинската Америка постоянно, но през тази година това не беше моята цел. За мен училището беше духовен рай. А за истинската Америка имах време през уикендите.
В училището се срещнах с хора като мен - по манталитет и вяра. Имаше черни, мексиканци, американците бяха отвсякъде, аз живях със 7 момичета в стая, половината от които бяха от мексикански произход, другите бяха американки, имахме мулатка, момиче от азиатски произход. Най-добрата ми приятелка там пък беше германка. Всички бяхме много различни, но ни свързваше вярата в Бога.
Бях в училището за една година - от 2004 до 2005 г. Сутрин ставах рано и се молех навън - всеки имаше собствено дърво в двора, където можеше да се усамоти и да чете Библията. Когато пък беше по-хладно, отивах в църквата на училището, където беше затъмнено и цареше пълна тишина, въпреки многото хора, които се събираха. След закуската имахме часове до обяд. Предметите включваха основни библейски доктрини, но най-интересните часове бяха за това как да мечтаем, говорехме за взаимоотношенията между хората - приятели, съпрузи, имахме часове за молитва, за почит, за Стария и Новия завет. Имахме теология, но преподавателите в училището не наблягаха толкова на нея, колкото искаха да запалят интереса за личното ти взаимоотношение с Господа. Те искаха да усетим как да бъдем различни в този свят, да обичаме хората, но да не бъдем опетнени от греха, да живеем свят живот.
Любимият ми предмет беше за това как да мечтаем. Защото българите не умеем да мечтаем, а тези които мечтаят – все ще се намери някой, който да им потъпче мечтите. А това да мечтаеш е свързано с вярата, която ти е нужна да приемеш първо Господ, за да ти се опростят греховете. Това е вярата, с която трябва да живееш всеки ден. Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща.

За мен беше важно да осъзная тези неща в Америка. Защото там живеят презадоволени хора, можеш да видиш изобилие от всичко. Това, което най-много ми харесва в Щатите, е мисленето на американците за големите неща. Тук, в Европа, имаме малки улички, караме малки коли, имаме малки магазинчета, а там всичко е голямо, и американците са големи (смее се).
Истината е, че в Америка мирогледът ти се разширява. Има разбира се много неща, което не бих взела от американците. Най-вече начинът им на живот - те са много зависими от тяхната система. Там не можеш без кола, без кредит, всичко се планува. Не че е лошо да се планува всичко, но ние тук сме свикнали всичко да е в последния момент.
Много хора казват: “Колко са лицемерни американците, само се усмихват.” Извинявай, но аз предпочитам лицемерната усмивка пред това някой да ми се зъби. Позитивното мислене понякога е изфабрикувано, но предпочитам ведростта, дори и лицемерна. Тук ако видиш познат с нова прическа, все ще се намери някой да каже: “Е, ужасно, кой те е офъкал.” Американецът ще ти каже: “Честита прическа, много си готин!” Защо трябва да мачкаш самочувствието на и така смачкания от ежедневие и проблеми българин.
В Америка не ми харесва храната, не ми харесва и това, че не се интересуват от останалия свят. Като съм се запознавала с нови хора, почти винаги почват да ми говорят на испански, защото аз съм малко по-мургава. Все ме свързваха с Боливия, не знаят къде е България. Като кажеш “Европа” и те отвръщат: “О, да, Европа, за това ли си толкова стилно облечена”.
Истина е, че американците нямат много представа за България. Но в същото време, когато съм се срещала с хора, които вече са общували с българи, винаги казват, че са впечатлени от нас, че сме работливи, интелигентни. Все чувам, че българите не ги обичат извън граница, но мисля, че ние не се обичаме помежду си, като отидем навън.
Докато бях в това училище в Тексас се срещнах с хора от цял свят и струва ми се, че се върнах като един широко скроен човек, открих приятелства за цял живот. По средата на престоя ми в Тексас, се отвори възможност да остана за повече време, но за мен преживяното беше достатъчно. Исках да се върна в България и да направя нещо. Осъзнах, че обичам много България и искам да бъда личност, която ще остави нещо за своето поколение. Когато се върнах, осъзнах, че искам да се занимавам с деца.
Върнах се в София, записах педагогика, работех в детска градина към църквата няколко месеца, работих известно време и като бавачка при едно семейство. Сега съм в частното Християнско-американско училище в квартал “Дружба” 2. То не е само за християни, има различни хора от България и от целия свят. Аз съм учителка в детската градина и се преподава изцяло на английски. Имаме деца на дипломати и бизнесмени от България, Америка, Австралия, Япония, Корея, Европа - деца, които учим на морални ценности.
Това лято шефовете на училището, в което работя, организираха пътуване до САЩ – беше нещо като обучение за персонала. Бяхме в Чикаго, Сиатъл и Лос Анджелис. Срещнахме се с борда на директорите на училището. Посетихме две конференции – в Чикаго и Сиатъл, а в Лос Анджелис бяхме на почивка.
В Чикаго нямахме много време, но въпреки това успях да усетя колко приятен и изпълнен с култура град е. Истината е, че при това пътуване целта не беше толкова да видим Америка, колкото да се срещнем с хора, свързани с нашата църква и с Академията в София, затова времето ни беше изпълнено с посещения на младежки конференции. Посетихме и концерт на една много известна християнска група от Австралия „Хилсонг Юнайтед”. Срещнахме се с известни американски говорители. С българи не се видяхме в Чикаго. Интересното за мен беше, че градът е интернационален и има много черни. Даже в църквата, която посетихме в Чикаго, пасторите бяха бели, а 80% от вярващите бяха черни.
След Чикаго се отправихме към Сиатъл и Такома. От всички градове в САЩ, в които съм била, най-много ми харесва Сиатъл. Много красив град, а в щата Вашингтон по принцип природата е много красива. В самия Сиатъл пък като че ли има някакво европейско влияние в архитектурата.
Всъщност новия щат, който видях този път, беше Калифорния. С колежките ми от училището спахме в Ориндж каунти, ходихме до Лагуна бийч. Хората бяха много приветливи, усмихнати, явно климатът оказва влияние. В Лос Анджелис посетихме една голяма организация, която се казва „Дрийм сентър” на Матю Бърнет – сина на Томи Бърнет, много известен американски проповедник. Матю от 20 годишен започва да помага на хора с проблеми, предимно наркомани и проститутки. Сега на 28 години събира служение, достигащо хиляди вярващи на ден, храни бедните, има приют, работи със здравни програми в помощ на нуждаещи се. А в Лос Анджелис те са много. Толкова просяци на едно място не бях виждала. В Холивуд имаше много момичета по улиците, които се продаваха. В Лос Анджелис конкретно беше много мръсно, ако не са палмите, сърфистите и плажовете, Ел Ей няма да е толкова специално място. С колежките се изкъпахме в океана, наоколо имаше спасители, точно все едно гледаш „Спасители на плажа” (смее се).

Посетихме след това Холивуд, но атмосферата и духът на града не ми харесаха, беше подтискаща – просяци, проститутки, сякаш хора от цяла Америка са се стекли да осъществяват „американската мечта”. В Холивуд посетихме Кодак тиатър и Дисниленд. Там прекарахме 12 часа и не успяхме да го разгледаме целия. Иначе е толкова приказно, че имаш чувството че си част от всичките тези приказки.
Забелязвам обаче, че с всяко изминато посещение на Щатите, почвам да привиквам на различното в тази страна и много неща спират да ми правят впечатление.

След пътуването това лято съм заредена и мисля занапред – за образованието ми, за опита, който получавам при посещенията в САЩ. Мечтая да имам свое библейско училище за деца от предучилищна възраст до 18 години, но не по модел на държавните детски градини. Защото отношението към децата там е под всякаква критика. Децата трябва да знаят, че са обичани, а не както е в детските градини - бият ги, викат им. Но имам още време за осъществяването на тези планове, а и се надявам, че ми предстоят още пътувания да САЩ.

понеделник, 15 септември 2008 г.

БОКЛУК ИЛИ ЧИСТОТА



През последните дни отново се повдигна спор за софийския боклук – заговори се за сметища, санкции, заводи за преработка, дори за изнасянето му в чужбина.
Слушайки как се съпротивляват градовете, в които софиянци искат да складират своите боклуци си помислих: кое е по-опасно? Боклуците, които са около нас или боклуците в нашите сърца и души.
И както правителството се надява, че ще се отърве от проблема не като изгради съответните заводи за преработка, а като временно го изпрати някъде, така и ние понякога вместо да се отървем от боклука, който е в нас, закоравяваме сърцата си и гледаме да го потулим под килима, за да не го виждат другите.
Боклуците в сърцето ни идват чрез нашите очи, уши, пожелания, мисли. Дори да се опитваме, нечистотията не може да остане скрита за дълго време, защото искаме или не, тя ще даде плод. Отговорността да не я допуснем в сърцето си не е на правителството, нито на църквата, а само лично наша.
Дори да е само прах – ако не се почистим, или не позволим да ни помогнат да се почистим, прахта ще ни направи вяли, апатични и безразлични. Може да се стигне до там, че да престанем да се впечетляваме от боклука.
Все едно сол, която не соли – тя не става нито за овкусяване, нито за запазване на продуктите, не става за нищо друго освен да се изхвърли. Може дори да вършим добри дела, но няма да сме сол.
Само да уточня, че да имаме „добри дела” е добър показател, но Божият стандарт е „чисто сърце и правилен дух”, следствие от които са добрите дела.
И нека не се успокояваме и да се тупаме в гърдите колко сме добри, гледайки все по-мръсните боклуци на света. Защото ние, които носим името на Христос не се сравняваме със света, а с Този, който следваме.
Както временното намиране на място за софийския боклук няма да реши проблема, така и в духовен аспект само изгонването на нечистотата и дори измитането и подреждането къщата на нашето сърце няма да свърши работа. Нужно е да напълним изпразненото сърце с чистота и с духа на Христос.
Каквото има в сърцето, това ще има и извън него – боклук или чистота.