ПОМОЩТА ИДВА ОТ СЪРЦЕТО

Елизабет Спасова

През последните няколко години имам щастието да познавам една жена от Ан Арбър(Мичиган). Тя се казва Бет Милър и се занимава с детски християнски театър! Заедно с 40 деца от нейната трупа тя посети град Ямбол миналото лято. Тогава видях в нея едно качество, което никой от богатите хора, които познавам не притежава. Заедно отидохме в училището за бавно развиващи се деца - "Иван Вазов", за което тя осигурява закуски всеки ден и лакомства за празниците. Много от тези деца са от ромски произход, живеят в гета, а в някой сиропиталища хигиената е буквално непозната. Когато тя заведе нейните възпитаници там, очаквах да видя нещо, което много пъти съм виждала - раздаване на донесеното по най-бързия начин, избягване на всякакъв физически контакт, лицемерни усмивки, но не!

Бет Милър и 40-те деца с нея не просто раздадоха подаръци за децата, те останаха няколко дни, през които непрестанно играеха с децата, забавляваха ги, прегръщаха ги, смееха се заедно с тях, говореха "българо-английски"и ги обичаха. Тази гледка...Наистина е трудно да я опиша меко. Затова ще кажа направо! Супер облечените и много спретнати американчета и тяхната ръководителка прегръщаха и даваха обич на мръсните, болни и понякога агресивни циганчета и българчета. Трябва да подчертая, че в това училище няма никаква разлика между децата. Всички са много нещастни, защото и родителите им са като тях. Завършили са същото училище и са живели същия живот. Просто системата ни е ужасна по отнoшение на хората с умствени увреждания. Натикват ги в тези училища и съдбата им е обречена. Създават семейства помежду си и керванът от не добре гледани и болни деца си върви. Наистина много се впечетлих от Бет Милър, защото не видях нито за един миг отвращение в нейните очи и в очите на децата с нея. Не я видях да се дърпа, когато някое дете иска да я пипне или гушне. Питам се, колко ли български богаташи биха са отнесли така. Отговарям си скептично! Повечето биха тръшнали помощите, като на кучета и биха си тръгнали(за да не се натоварват психически). Смятам, че ние ще ги стигнем американците, не когато станем богати колкото тях, а когато се държим християнски не само на Коледа и не само с нашите деца! Аз се възхищавам на Бет Милър, защото за нея парите са средство да помага, а не цел и възможност да се прави на велика и недосегаема! Възхищавам и се, защото е добър човек и парите не са я променили. Възхищавам и се, защото е научила децата в нейната група да бъдат хора! Никога не съм виждала българин да се държи така! Смятам, че една такава постъпка е много по велика от многобройните кампании за събиране на помощи, защото ПОМОЩА НЕ ИДВА ОТ ДЖОБА , А ОТ СЪРЦЕТО! За мен държанието на тази жена беше много показателно и ме накара да мисля много дълго. Провокирана бях да ви пиша, защото наистина смятам, че Бет е изключителен човек! За мен тя струва "29 сребърника", защото Христос е предаден за 30, а никой не е по-добър и по-безгрешен от Него!

материала е от сп. "Аз - жената"

Усмивки от старите ленти

или

Как на хората все ни се иска да берем череши, когато сеем магарешки бодили.

На 10 януари се навършват 11 години от началото на протестите пред Народното събрание през 1997 г.

Аз лично ще запомня тези години най-вече с това, че бях в казармата. Там един старшина ни казваше - Благодарете се, че сте вътре(в казармата) а не отвън, където хората няма какво да ядат, а на вас тука всичко е осигурено. Колко беше осигурено само ние си знаем, но старшината бе прав за тогавашното положение в нацията ни.
Сега 11 години по-късно аз се сещам за тези отминали времена, когато хранителните продукти се продаваха на определена цена по магазините и на другият ден отивайки в складовете на едро(тогава все още не бяхме и чували за МЕТРО) трябваше да закупиш същият продукт на по-висока цена от тази на, която си го продавал предният ден(знам това понеже точно тогава държахме малък магазин за хранителни стоки). Беше тежко време, но както казва един мой добър приятел - Човек трудно умира.
Поглеждайки назад в 1997г., доста променен оттогава, първото нещо което ми идва на ум е една стара и много вярна поговорка - каквото си посял, това ще пожънеш и разбирам, че тези събития бяха плода на нещо което сме сели преди това.

На тази дата(10 Януари 1997г.) около сградата на парламента се събират хиляди хора, недоволни от управлението на БСП. Стига се до сблъсъци с органите на реда, ранени са протестиращи и опозиционни функционери. Направен е опит да се щурмува парламента, като доста по-късно от заснетите кадри се вижда, че водачите на щурма са "професионалисти" от силовите служби.

Основен двигател на протестите са студентите и учениците, които направиха блокади на основните кръстовища в столицата. Към тях след това се присъединиха синдикатите и неформални сдружения на граждани.

Протестите бяха предизвикати от резкия скок на инфлацията, която прерасна в хиперинфлация и тоталната безпомощност на правителството на Жан Виденов да овладее икономическата криза и да предотврати тоталното обедняване на хората. Протестиращите искаха да предотвратят съставянето на ново правителство на БСП, след като кабинетът на Виденов вече бе подал оставка на 28 декември 1996 г. и по конституция БСП имаше право на нов опит за съставяне на правителство.

По-късно става ясно, че за годините на управлението на Виденов икономиката на страната се връща с години назад.

В деня на началото на започване на протестите - 10 януари, тогавашният президент Желю Желев, чиито мандат изтичаше на 22 януари, не подписа указ за съставяне на кабинет на БСП, макар че по конституция бе задължен да го направи. Той остави това да реши следвашият президент – Петър Стоянов. Стоянов се съобрази с конституцията и връчи мандата за съставяне на правителство на социалистите.

Протестите продължиха близо месец и на техния фон се водеха интензивни преговори между основните политически сили за излизане от кризисната ситуация. На 4 февруари 1997 г. номинираният за премиер Николай Добрев, който бе вътрешен министър в правителството на Жан Виденов, и тогавашният нов лидер на БСП Георги Първанов върнаха мандата.

Сред постигнатото споразумение е и провеждането на предсрочни избори през април 1997 г. За служебен министър-председател е назначен столичният кмет Стефан Софиянски.

На изборите СДС печели абсолютно мнозинство и бива съставено правителството на Иван Костов, считано и от привърженици, и от опонентни за най-реформаторското, провело най-големите, важни и неотложни промени в икономическия и социален живот на страната в 18-годишня преход на България. .

Кризата от началото на 1997 г. все още не е достатъчно осветена и голяма част от случилото се тогава остава зад завесата на недоизказаното и несъобщеното. Въпреки "откровенията" на тогавашни представители и на СДС, и на БСП, не е достатъчно ясна голяма част от политическата игра на Николай Добрев, на Георги Първанов, на Жельо Желев, Петър Стоянов и Иван Костов. Все още не е направена и обществено-политическа оценка на ролята на Жан Виденов като министър-председател и лидер на БСП и дали той бе персоналният виновник за дълбоката икономическа криза, която управлението на неговата партия и правителство докара.

П.С. Колкото и да остаряват, поговорките са си поговорки и те все още са валидни, както за вчерашния, така и за днешния ден.

източник тук

ПЪТИЩАТА НА ПОБЕДАТА

от Майкъл Ченг
Казваха, че съм твърде дребен, че нямам нужната сила, че няма да се справя. Признавам, че беше трудно, наистина трудно. Понякога все още чувствам, че просто нямам нужната височина или сила да изляза и да се състезавам с по-едрите момчета. Но установих, че е нужно много повече от физически размери и сила, за да успееш в живота – както на корта, така и извън него. Точно там открих, че цялата разлика се състои в това да имаш връзка с Бога.
На 15 г. бях в процес на търсене. Мисля, че на тази възраст децата се питат какъв е смисълът на живота и наистина се опитват да намерят себе си. Аз определено имах много въпроси. Станах християнин през 1988 г. Баба ми и дядо ми ми бяха дали една Библия, от която ме бяха помолили да чета всеки ден. Една вечер, когато нямах какво друго да правя, реших да я разгледам внимателно и да видя какво има да ми каже. Библията ми се стори истинска и чиста, изразяваща невероятна любов и мир чрез живота на Исус Христос. Четейки, аз накрая приех Исус като мой Господ и Спасител.
Когато спечелих Френското открито първенство през 1989 г. – моята първа голяма титла – бях само на 17. Това стана много по-рано, отколкото аз и семейството ми някога бяхме мечтали. Не го бях очаквал и не мисля, че изобщо някой в света на тениса го беше очаквал. Но Господ подрежда нещата по Свой начин.
Аз можех много лесно да се главозамая, завладян от парите, славата и блясъка на победата. Но съм благодарен, че можах да запазя Исус в центъра на живота си и да не се поддам на това. Вярвам, че съм поставен на тази позиция, за да се докосвам до живота на хората по положителен начин. За мен няма нищо по-важно от това. Щастлив съм също, че станах християнин през първата година, в която бях на Турнира. Преди да дойдат славата и парите, Господ беше с мен и ме учеше по Свой начин. Прекрасно е да мога да погледна живота си назад, преди да стана християнин и да видя как дори и тогава Господ се е грижил за мен.
Знам, че Бог ми е дарил способността да играя тенис. Нямаше да съм там, където съм, ако Той не ми даваше силата да играя по начина, по който играя. Запазвайки това виждане, аз мога да изляза и да се състезавам с нагласата, че победата или загубата зависят от Бог. Важното е да дам най-доброто от себе си. Може да спечеля или да загубя, но когато Той стои в центъра на живота ми, аз винаги имам радост, каквато само Той може да даде. Чувствам се уверен, като знам, че всичко е в Неговите ръце. Виждам толкова много неща в живота си, за които знам, че не са просто съвпадения. Знам, че Господ ме обича и че винаги ще бъде с мен и ще се грижи за мен, каквото и да става.
Разказът на Майкъл Ченг е първоначално публикуван в http://www.powertochange.com/.

Статията е публикувана в категория Live!.

Истински красива

Успешен фотомодел споделя за своя живот, фокусиран върху красотата.

Да бъда на корицита на най-известните европейски модни списания за мен вече не беше мечта, а реалност. Не можех да го повярвам! Всичко, което исках, е да бъда в списанията, да изкарвам много пари и да пътувам из целия свят. Борбата да постигна всичко това най-сетне приключи. Сега вече можех да пия от най-доброто вино и да вечерям в най-изисканите ресторанти в Париж (моят нов дом), празнувайки славата и късмета си. Фокус върху външния видКаква е твоята представа за красота? Какво би променил в себе си, ако можеше? Когато на 19-годишна възраст започнах кариерата си с Кристиян Диор в Париж, моята представа за красота беше това, което другите мислят за мен. Щом като хората ме харесваха и ми предлагаха работа като модел, би трябвало да съм красива. Това обаче беше опасен начин на мислене, защото поставях самоуважението си в ръцете на другите и тяхната преценка.
Друг начин, по който определях красотата, беше чрез асоциации. Работех с някои от най-красивите жени в света, които се появяваха на страниците на най-известните списания. След като те ми бяха приятелки и колежки, би трябвало и аз да съм също толкова красива.
Още един начин, по който се уверявах в това, беше чрез мъжете, които привличах. Фактът, че мнозина красиви, интелигентни и успели мъже тичаха след мен, ме навеждаше на мисълта, че имам красива външност. Бях популярна и имах много приятели. И с нарастване на успеха и известността ми, ставаше все по-лесно да бъда канена на най-различни партита и да ходя където си пожелая. Така че, възможността да посещавам всички тези места и да имам толкова приятели, означаваше, че съм наистина красива.
В резултат на това се превърнах в една егоистична личност, като отделях за себе си и нещата, които ме засягаха, почти цялото си време. „Мен” „себе си” и „аз” бяха трите ми любими думи. Целият ми живот бе съсредоточен върху външния ми вид – върху теглото ми, косата ми, дрехите и всичко останало…
Спомням си, когато веднъж бях за два месеца в Япония по работа. За всеки ден имаше назначени хора, които трябваше да правят всичко за мен, дори да ми завързват обувките! Когато се обличах, до мен стоеше някой, който да ми държи роклята и палтото. Назначаваха трима души да вършат работата на един. Всичко това подхранваше егоизма и самочувствието ми.
Клопките на физическата красотаОсвен това, станах и работохолик. Работех седем дни в седмицата, понеже знаех, че нямаше гаранция за нищо – по всяко време можеха да престанат да публикуват снимките ми, така че трябваше да приемам всяка работа, която ми предложеха. Стана така, че започнах да работя в Германия през деня, а вечерта вземах полет до Париж, за да се снимам и там, и на сутринта отново се връщах в Германия. Страхувах се да не изгубя позицията си в модния бизнес и трябваше да правя всичко, за да не се случи това. Така че приемах всяка работа, която ми предлагаха.
Изтощението и преумората се отразиха трагично на здравето ми. Един ден, точно по време на снимките, припаднах и жестоко си нараних коляното. За пръв път, откакто бях почнала кариерата си, бях на легло. Неспособността ми да работя беше най-ужасяващото преживяване, което можеше да ми се случи, защото дори и само за две седмици, пропусках всичките модни изяви, за които току-що бях поканена. Трябваше да отменя 14 ревюта. Бях съсипана.
Но един ден, докато бях прикована към леглото, неспособна да работя, започнах да се замислям върху живота си и да поставям под въпрос стойността и същността на красотата. Замислих се и за това, в което се бях превърнала.
Осъзнах, че представите ми за красота бяха неадекватни. Знаех например, че външността ми щеше да се промени. Кориците и „откъснатите страници” (страниците с мои снимки, които си откъсвах от списанията), които пазех, много бързо излизаха от актуалност. Толкова много се трудих за тези снимки в списанията, а агенцията, за която работех, искаше да ги махне от портфолиото ми след шест месеца, понеже стилът се променял! Постоянно се стараех да не изоставам.
Също така, открих,че да правиш много пари на млади години беше страхотно, но отговорността да ги управляваш – поразително голяма. Освен това, започнах да се питам защо в действителност хората ме харесваха. Ако изглеждах по-различно, ако се занимавах с нещо друго или ако изкарвах по-малко пари, щеше ли приятелят ми все още да ме обича заради това, което съм?
Всички тези въпроси и съмнения ме измъчваха, докато бях още на върха на кариерата си. Осъзнах пустотата на всичко това и започнах да се чувствам някак си празна отвътре. Мислех си, че имам всичко, което бях искала, но осъзнах, че нещо ми липсваше. Целият успех и вниманието, което получавах, не успяха да запълнят празнотата, която чувствах дълбоко в себе си.
Какво се беше случило? За кого и за какво живеех?
Несигурността на външния видИзлизаше, че бях градила живота си върху несигурна основа. Тази основа беше общественото мнение и това на приятеля ми и се крепеше на това колко пари печеля и колко съм известна. Осъзнах, че всъщност съм градила живота си върху пясък.
Спомних си за времето ми в Индия, където израснах и за едно събитие, което остави следа в живота ми. Една съученичка ме покани на концерт в нейната църква. Приех, защото знаех, че половината от младежката им група бяха момчета, а църквата беше огромна, така че щеше да е истинско забавление.
Тогава вярвах, че нямам нужда от Бог в живота си. Какъв беше смисълът от вяра? Родителите ми бяха пред развод. Изобщо не мислех за християнски работи. Вълнуваха ме много други неща.
Но в онази вечер, освен музиката, ме докосна и едно послание. В края на концерта музикантите казаха, че искат да споделят нещо. Помислих, че ще ни разказват за първия си албум или нещо от рода. Но всъщност те започнаха да говорят за Божията любов към хората.
Говореха за истинската вяра в Бога. Обясниха, че човек не може сам да си измисля ритуали и начини, чрез които да заслужи Божията благосклонност, но че Бог сам е начертал единствения начин за спасение на човешките души – чрез вяра в жертвата на Господ Исус Христос. Всъщност, той е дал шанс на всеки човек тук на земята да направи своя свободен избор – да приеме любовта и прошката на Бога или да ги отхвърли. Нямах никакъв проблем да призная, че съм правила много грешни неща в живота си, че изобщо не съм представлявала това, което Господ иска от мен.
Онази нощ се помолих на Бог с кратичка молитва да ми прости греховете и да ме промени. Казах му, че ще живея за него и ще му служа с живота си. Разбирах, че това, което правя не е просто моментно решение, нито мимолетно чувство, а нещо много по-дълбоко. То включваше воля за вършене на добро и радост от вярата ми в Исус.
И така, години по-късно стоях в стаята си в Париж, чудейки се как така съм успяла да пренебрегна всичко и да стигна до момент, в който животът ми беше изгубил истинската си стойност. Осъзнах, че съм обърнала гръб на Бога и съм поела по собствен път. Нищо чудно, че се чувствах толкова празна! В този момент с цялото си сърце извиках към Бога и го помолих да ми прости, че съм живяла за себе си и за чуждото одобрение. Казах още: „Моля те, промени ме и ми покажи истинската красота.”
Първото нещо, което Бог ми показа, беше опустошителната сила на суетата. Дълго време се бях борила с този проблем. В Америка годишно се харчат 20 милиарда долара за козметика, 300 милиона за разкрасителни операции, 33 милиарда за диетични продукти. Това показва колко много време и пари се отделят на външния вид. Суетата не е красота.
В тази връзка си бях изградила навик да се сравнявам с други жени. Завистта е друг проблем, с който трябваше да се справя. Трябваше да се науча да се чувствам сигурна, поради това коя съм в Божиите очи, знаейки, че за него външният вид и аристократичните обноски нямат никакво значение.
Несигурността пречи да си създаваш приятели и да бъдеш приятел. Започваш само да очакваш от другите да ти правят комплименти, за да се чувстваш добре.
Определение за истинска красота. Какво е красотата? Тя не е външният вид. Тя е това, което се намира вътре в сърцето ти. Скромността е красота, въпреки че не й се отдава значение в моя бизнес. Увереността и самоуважението са красота. Знанието, че Бог ни обича и приема, дори когато грешим, носи увереност и самоуважение. Това ти дава възможността да приемаш и цениш себе си, заедно с всичките си недостатъци.
Без Христовата прошка, грехът ни загрозява отвътре. Нямаме мир. Никое козметично средство на света не може да промени това. Бог го вижда, другите също. Истинската красота започва с Бог като център на живота ни и расте отвътре навън.
Сега мога да кажа, че Исус Христос промени живота ми и изобщо не съжалявам за решението, което взех да Го следвам.
Той е Бог, Създателят, същинската причина всеки един от нас да съществува, единственото вечно същество; онзи, който знае всичко и може да бъде на различни места едновременно. Той ни превъзхожда много пъти повече във всяко отношение. И ние не можем да бъдем безразлични към този факт, понеже живеем в света, създаден от него и утвърден според неговите наредби. Намираме се в една територия, под юристдикцията на един върховен авторитет, който (за наше щастие) ни обича безкрайно. Признаването на този авторитет и смирението пред него е мъдрост.
Но да се покаеш пред Бог е лично решение, което не бива са се отлага. Вероятно ще отговорите: „Имам си своя вяра, своя религия.” Може би вие вярвате в Бога, но вероятно в някакъв бог, отговарящ на вашите собствени представи; в един добър бог, което ще рече: снизходителен към вашите слабости и строг към чуждите. Библията казва: „Ти вярваш, че Бог е един; добре правиш – и бесовете вярват и треперят.” Вижте в каква компания ще се окажете, ако просто знаете за съществуването на Бога. Изисква се нещо повече от простото съгласие, че това е вярно. Истинската спасителна вяра включва не само знание и съгласие, но и доверие.

___________________________________________________________________2001 © Лаура Краус КаленбергЛаура Каленберг е модел в Ню Йорк. Посетила е 22 страни по време на работата си като модел. Била е на кориците на много модни списания, сред които Marie Claire, Cosmopolitan и Brio. Участва в много реклами на Saks, Nieman, Marcus и Hanes. Женена е за Джеф Каленберг, който също е професионален модел. Имат две прекрасни деца. Статията е публикувана в категория Live!