Стивън Болдуин застава срещу Холивуд

02 Октомври 2008 г.
Холивудският актьор Стивън Болдуин, който пое по пътя на християнството, не се страхува да се бори срещу „ценностите” на Холивуд. „Слагам си боксовите ръкавици”, каза той пред огромна тълпа от 2000 души, събрали се на Конференция за избиратели с ценности (Values Voter Summit). Опонентът на Стивън Болдуин е Холивуд. Според актьорът това е културен тероризъм. „Медиите, филмите, телевизията, музиката, интернет порнографията – всичко, което се бълва от Холивуд, води само към зло. Някои хора ме наричат откачалка, но не ми пука”, каза Болдуин.За какво се бори Болдуин? Открито се изправя срещу културата, която принудително налага ценности. Затова използва термина културен тероризъм. Според него духът, който стои зад всеки продукт, е зъл. Изявлението: „Изморен съм от всичко това!” беше съпроводено с буйни аплодисменти. Болдуин е най-младият брат от известното холивудско семейство. Той става известен с ролята си във филма „Обичайните заподозрени”. Животът му се променя драматично през 2001 г., когато повярва в Христос. Оттогава той проповядва за Бог чрез екстремни спортове. Основател е на служението „Пробив”.

Финансовата свобода: да гледаш на Бог като източникът на всичко

ЕВ, 01.10.2007

Интревю на Станислава Любенова с Питър Брискоу

Организацията Краун Файненшъл Министрийс (Crown Financial Ministries), основана през 1976 г., представлява надденоминационно служение, отдадено на целта да помага на хората по целия свят да научат, прилагат и предават на други библейските финансови принципи. Организацията е обучила и помогнала в тези принципи на повече от 50 милиона души в над 30 страни. Служението има офиси в САЩ, Канада, Латинска Америка, Южна Америка и Африка. Напоследък разширява дейността си в Европа, Индия, Азия и Австралия. Краун Файненшъл Министрийс има над 30-годишна история. Основатели са Лари Бъркет и Хауърд Дейтън. Координаторът на служението за Европа е Питър Брискоу, който вече няколко пъти посещава България.





Питър Брискоу е семеен, с три деца и в момента е на 57 години. Завършва индустриална химия в Англия. От 1987 до 1989 г. Питър е изпълнителен директор на Християнските бизнес комитети (Christian Businessmen’s Committees) в Холандия. С падането на Берлинската стена и разкриването на нови възможности за развиване на бизнес в Източна Европа Питър създава Европартньори (Europartners) – движение, посветено на занасяне благовестието за Христос до европейските бизнесмени и професионалисти, както и на помагането на християни, заели водещи позиции в бизнеса, политиката и други професии. През 2002 г. Питър поема длъжността изпълнителен директор в компания, обслужваща европейските космически институции. Там той специализира в предоставянето на професионални услуги за дейности, свързани с полети на хора в космоса. През 2007 г. Питър отново се оттегля от активна бизнес дейност, за да разшири служението на Краун Файненшъл Министрийс и компаниите към в Европа.




Как станахте част от служението Краун Файненшъл Министрийс?

Когато започнах професионалната си кариера, вече бях християнин. Повярвах в Бог, когато бях на 16-годишна възраст. В началото на кариерата си в индустриалната химия си поставих две цели. Първата беше, докато стана на 30 години, да стана изпълнителен директор на химична компания. Втората ми цел беше, докато стана на 50 години, да съм напълно финансово независим. Успях да постигна и двете си цели, но по напълно различен начин от този, който си представях.

Трябвало ли е да правите някакви жертви, за да постигнете целите си?

Да, платих цена... Тя се състоеше в три неща. Първо, тя ми коства здравето, тъй като дотогава всичко вършех под голям стрес. Второ, коства ми взаимоотношенията със съпругата ми, тъй като работата беше твърде много. По това време ние вече имахме трето дете. Аз работех усилено на работното си място, а съпругата ми – вкъщи. Така взаимоотношенията ни започнаха да се рушат. Третата цена, която платих, се състоеше във взаимоотношенията ми с Бог, понеже не знаех как да комбинирам вярата с бизнеса си. Точно по това време, през 1985 г., чух за Краун Файненшъл Министрийс. „Краун” имаше една програма, която учеше хората как да внедрят библейските принципи в бизнеса си. Аз се присъединих в тази програма и така „Краун” ме научи как като бизнесмен да работя като християнин по начин, който прославя Бог. Този нов начин на работа беше далеч по-малко стресиращ и напрягащ за мен. Той ми помогна да се облегна на Бог за всекидневните нужди на бизнеса си. Като бизнесмен това беше първата ми среща с „Краун”.

Какви са основните ценности, които Краун Файненшъл Министрийс поучава?

Основното, на което „Краун” изгражда поученията, е това, че Бог притежава всичко. На нас Той поверява да разполагаме и ръководим средствата за Неговите цели. Финансовата свобода идва от познаването на Исус и знанието какво Библията казва за финансите. „Краун” поучава върху тази тематика. Свобода във финансите не означава да имаш изобилие от пари за всичко, но да гледаш на Бог като източника, който има всичко, от което се нуждаеш. В това се състои истинската финансова свобода, на това учи „Краун”. Бог казва, че всичкото злато и сребро са Негови и Той е създателят на всичко.

Защо за един християнин е толкова важно да разпределя правилно финансите си?

„Краун” направи едно изследване, за да провери колко пъти в Библията се споменава думата “пари” или някакви придобивки. Установихме, че се споменава в 2350 стихове, а това никак не е малко. Библията не е пасивна за тази област от живота. Тя говори за управление на финанси. Това е важна сфера за един християнин. „Краун” учи хората как да управляват парите си, но не само 10-те процента десятък. Учи за това, как да управляваме 100 процента от приходите си. Вярвам, че Бог се интересува от това, което правим със всичките финанси, които притежаваме.

С какви финансови проблеми се сблъсква един християнин днес?

Голям проблем тези дни са дълговете, в които човек влиза и след това невъзможността да ги върне. Библията казва, че влизането в дългове вкарва човек в робство и плен. В Притчи 22:7 се казва: “Богатият властва над сиромасите; и който взема назаем, е слуга на заемодавеца.” Затова „Краун” поучава и предупреждава за опасността от вземането на заем и от влизане в дългове. „Краун” има и програма, която учи хората как да излязат от дългове.

Как начинът ви на работа се вписва в обстановката в България?

Икономиката в България се развива много бързо. Имайки предвид, че България е член на ЕС, в следващите години предстои икономиката да продължи да се развива. Докато се развива, ще става и по-лесно за хората купуването на кредит, а така ще влизат по-бързо в дългове. Изкушението да купуваш неща на кредит е много голямо, а сега и новите възможности за това увеличават вероятността хората да го правят. По този начин много семейства ще влизат в дългове, без реално да осъзнават какво означава това за тях. Когато едно семейство има проблеми с парите, това предразполага възникване на проблеми между съпрузите, понякога дори раздяла. В този случай, ако нямаш достатъчно добър план да избегнеш финансова криза след няколко години, опасността от такава е много голяма. Семейства, които имат финансови проблеми, не са способни да работят в църква. Често изпадат в депресия. С една от програмите на „Краун” искаме да научим хората да разпределят парите си разумно и да се научат как да ги планират.

Какви културни пречки срещате в България?

Има един духовен проблем, който е характерен не само за България, но за всяка страна. Това е разбирането да не се говори много често за пари, защото те са нещо лично. Затова не се говори на тази тема в църквите. Това е духовен проблем, който идва от грешни концепции за парите, които Исус изобличи и назова като Мамон. Той казва, че не можеш да служиш на Бог и на Мамон едновременно. Зад представата за парите има духовна сила, която Исус нарича Мамон. Тя се опитва да ни отдалечи от Бог. Исус е казал, че това е проблемът номер едно, който се опитва да ни отдалечи от Бог и ако ние не говорим за това и не изуваме начина, по който да се справим с проблема, то това е голям пропуск. Програмата на „Краун” може да помогне на християните в България, на Българската църква да се пребори с пречката номер едно за християнина относно финансите и да се научи как да посвети финансите си на Бог.

Как се развива служението ви в Европа?

В Европа започнахме работа с Краун Файненшъл Министрийс първо в Германия и Швейцария. Те са доста богати страни. Приеха програмите на „Краун” и се развиват доста бързо. От източните страни започнахме работа в Киев през 2006 г. и служението на „Краун” в Киев се развива много бързо.

Какви резултати срещате в Европа от служението на Краун Файненшъл Министрийс?

Направихме едно проучване преди няколко години и то показа, че след като хората са преминали обученията на „Краун” в малки групи, даването в църквите е нараснало с 38,1%. Това са резултати след провеждането на 10-седмичен курс в малки групи върху библейските принципи за финанси. Ние виждаме резултати от курса не само в тази област, но и в духовен аспект – във взаимоотношенията на хората с Бог; брачните взаимоотношения; хората стават по-свободни да служат на Бог с финансите си.

Какви резултати очаквате да видите в България?

В края на ноември ще проведем двудневна конференция, с която започва служението на „Краун” в България. На конференцията на всеки пастор ще бъдат раздадени материали с цел да им помогнат да проповядват в църквите си върху библейските принципи за финанси. Материалите съдържат и някои библейски поучения, които да бъдат приложени в църквите. Надяваме се пасторите действително да започнат да ги използват. Няколко месеца след конференцията в малки групи ще проведем специално обучение за лидерите в църквите, които искат да поучават върху тези принципи. Виждаме, че щом хората се разделят на малки групи, жънем резултатите, които споменахме. Втория ден ще се обърне внимание на бизнесмените и се надяваме те да станат по-свободни да служат на Христос с бизнеса си. Очакваме църковните лидери и пасторите също да разбират бизнесмените по-добре за призива, който имат в Царството Божие. Следващата година се надяваме да изградим местно звено в България, в което постоянно да протичат поучения върху финансовите принципи от Библията.

Каква е конкретната цел на „Краун”?

Основната цел на „Краун” е до 15 септември 2015 г. да научи на Божите финансови принципи над 300 милиона души. Значителна част от тези хора ще преминат през програмата за финансова грамотност. Ключов елемент от тази програма са т.нар. каталитични събития (от катализирам – предизвиквам радикални промени, преобразявам. – б.р.). Това са конференции за пастори и църковни водачи, на които се предоставя обучение с продължителност най-малко 6 часа.

Какви са целите на конференциите?

Целта на тези каталитични конференции е да се стимулира все по-широката грамотност сред християните за принципите на финансово управление, които Бог е разкрил в Библията. Лидерите, които присъстват, са насърчени да предават онова, което са научили на онези, сред които имат влияние. Ако изразят посвещението си към това, да обучат други 100 души, тогава получават безплатен комплект за обучение. Паралелно с конференциите за пастори и църковни водачи организираме и конференции за бизнесмени и предприемачи.

Кога и къде ще се проведе конференцията в България тази година?

През 2007 г. ще се състоят първите две каталитични конференции за обучение по финансов мениджмънт в България: 23 ноември – за пастори, църковни ръководители и мисионери; 24 ноември – за бизнесмени и предприемачи. Събитията ще се проведат в Първа петдесятна църква, ул. “Бачо Киро” 21, София, а говорители ще бъдат Андре Панасюк и аз – Питър Брискоу.

Кои са партньорите ви за България?

Наши партньори са Обединени евангелски църкви, Студио 865, сдружение „Интегра БДС” и „Европартньори”.

Няколко пъти споменахте за нуждата от разделяне на учениците на малки групи. Защо има нужда от разделяне на малки групи?

На конференция или на църковна служба, когато пасторът проповядва, човек получава информация. Ние установяваме, че хората биват вдъхновени от тази информация и искат да разберат как могат да я приложат в живота си. В малките групи хората се учат как да я приложат в своята ситуация. Приложението се състои в това, да намалят дълговете си. Нужно е да направят план за разпределяне на финансите, за да са сигурни, че разходите ще са по-малко от приходите им. В изготвянето на плана се включва и целта да дават повече, отколкото са давали до момента. Провеждането на курса в малки групи действително помага на хората да прилагат принципите по практичен начин във всекидневния си живот.

Личен лекар номер 1 за годината!
ЕВ, 02.01.2008

Интервю на Лъчезара Йосифова с д-р Кирил Свиленов

Вие станахте личен лекар номер 1 на България за 2007 г. Поздравления за това! Бихте ли ни разказали как мина конкурсът?

– Конкурсът мина като една голяма забава – и за зрители, и за участници... Проведе се в балната зала на Военния клуб на 2 декември. Имаше 16 участници "Личен лекар номер 1 за годината!" – 8 мъже и 8 жени. Преди самия конкурс напрежението вече се беше покачило. Конкурсът протече в четири кръга, които включваха дефилиране с различни дрехи работно облекло, официално облекло, отговаряне на различни въпроси, артистични изпълнения (танци, песни, свирене на музикален инструмент, рецитал).

Аз направих два фокуса и с това явно успях да впечатля журито и да спечеля публиката. Освен че журито ме определи за ОПЛ (общопрактикуващ лекар) номер 1 за 2007 г., взех и наградата на публиката, която също гласува. Това е едно голямо признание за мен и държа да кажа, че съм благодарен на Господ за това, че ми даде спокойствие и сила да се явя, първо, и второ – да спечеля!!

Имате кабинет за компютърна диагностика на болести. Разкажете ни за какво точно става въпрос.

– От 3 месеца работя в кабинет за компютърна диагностика. Същността на изследването се свежда до това, да се направи спектрален анализ на електромагнитните вълни, които мозъкът излъчва, по-известни сред населението като биовълни. От години учените са установили, че такива вълни съществуват, но не можеха да намерят уред за разчитането им и приложението им в диагностиката. Това стана възможно след 2000 г., когато излязоха първите апарати от тази серия.

През август т.г. закупих последното поколение от този вид апаратура и работя в кабинет в София. Точността на резултатите е 90%. Нелинейният системен анализ на организма (компютърна диагностика) в повечето европейски страни се счита като алтернативен метод на изследване (все още). До момента единствената страна, в която уредът е признат като медицински, е Германия. Приложението на апарата е както за профилактичен преглед (тъй като сканира ВСИЧКИ органи и системи), така и за доизясняване на трудно диагностицирани заболявания. Също така и за улавяне на ракови и възпалителни огнища още преди да са се появили със симптоми. Отделно от това работя и в кабинет като общопрактикуващ лекар и в момента имам около 1500 пациенти.

Има ли нещо, което казвате на всичките си пациенти?

– Да. Казвам им да не се отчайват, защото отчаянието и депресията само ще усложнят заболяванията им... Като цяло казвам ИСТИНАТА на пациентите, дори да се отнася до тежко заболяване.

Вие сте посветен християнин. В едно списание споделяте: „Исус напуснал дворците на славата, за да се роди в обора на малко юдейско село. Избрал да дойде заради теб и мен: да ни даде надежда за нов живот и ни покаже пътя за спасение.” Как ще насърчите нашите читатели за Рождество Христово и за многото им битки през новата година?

– Нека да имат благословена и благодатна нова година! Нека да ценят здравето си, докато го имат, защото ние обикновено се сещаме за здравето, когато го изгубим.

Вие сте от потомствена медицинска фамилия. Баща ви, проф. д-р Дечко Свиленов, има и медицинско, и богословско образование. Майка ви също е лекар по професия. Какви съвети за живота сте получвали от родителите си?

– Сещам се за няколко неща, които съм получил като съвет, и които се опитвам да приложа и към моите деца:



Първо. Уважавай родителите си и по-възрастните хора!

Второ. Пази се от гордостта!

Трето. Научи се на търпение, научи се да чакаш!

Четвърто. Винаги поздравявай пръв!

Пето. Не оставай на никого длъжен в нищо.

Kак е преминало детството ви?

– Освен родителите ми, в моето (и на брат ми) възпитание роля са изиграли и моите баба и дядо. И двамата бяха ревностни православни християни и много трудолюбиви хора. До училищна възраст израснахме част от живота си с тях. Имахме удоволствието и радостта да се докоснем до ИСТИНСКИЯ живот на село – извън цивилизацията. Да видим как се дои крава, как се ражда теле, как човек, животни и природа са взаимно свързани... и сред всичко това стои Бог. Защо казвам това? Защото Господ създаде човека да владее над животинския свят и да живее сред природата, което за съжаление т.нар. научно-технически прогрес обърна в противоположна посока!

Имате две деца. Разкажете ни за тях!

– В момента те са на четири и половина и на една и половина години и във възпитанието се включват моята съпруга, бабите, баща ми и аз, разбира се... Големият ми син – Даниел, има редовно библейски уроци с дядо си, което е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! Много е важно децата да бъдат захранвани с библейски истини и принципи от малки, тъй като така те остават по-трайно вкоренени у тях. На мен лично ми се иска да имам повече време, което да прекарвам със семейството си, но за съжаление често съм натоварен професионално – особено с новия кабинет.

Бихте ли разказали по-трудни случаи от практиката си, в които сте усещали Божията намеса?

– Сещам се за последния случай – през май т.г., когато смяната ми още не беше започнала, но аз бях в поликлиниката по своя лична работа... На входа видях разстроена жена, а пред входа – 4–5 момичета на около 12–13 години... Попитах какво става и жената ми обясни, че е учителка и че едно от децата е в безсъзнание. Попитах я къде е детето и тя ми отговори, че лежи в един от кабинетите. Веднага отидох там да видя каква е ситуацията. Вече имаше 2 медицински сестри при него. Мериха му кръвното на момчето и едната каза: „Детето си отива...” Започнахме процедури веднага. Една от сестрите изтича да купи една система и я включихме венозно... Докато течеше системата, аз излязох и попитах учителката относно детето. Тя ми каза, че момчето е много примерен ученик и никога не е създавало проблеми. Момичетата, които бяха дошли, също потвърдиха това. Аз ги попитах от какво е загубил съзнание и те казаха, че са пили водка... На въпроса ми, колко е пил, ми отговориха уклончиво... Но в крайна сметка се оказа че е изпил около половин бутилка. Докато водихме разговора, детето беше възстановило жизнените показатели, но все още не беше в съзнание. Междувременно дойде екип на „Бърза помощ”, който бях повикал още като разбрах за инцидента. Влязоха с носилка и натовариха детето. Всички бяхме в голям стрес до момента, в който то отвори за малко очи и после отново се унесе. Но вкарвайки го в линейката, аз вече знаех, че Господ го е запазил!

Кое библейско разбиране стимулират професията ви?

– Когато Исус се готвеше да Си отиде от този свят и да бъде разпънат, Той събра учениците си и вечеря с тях. И на тази вечеря им каза много важни думи. Част от тези думи са:

„Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.” (Йоан 13:34, 35)

По какво ще познаят хората, че сме ученици на Исус? По това, ако имаме любов помежду си. А имаме ли? Обичаме ли се НИЕ – наричащи себе си християни, или спорим в разнищването на нищожни доктрини и междуденоминационни догми?

Нека Господ даде на всеки един от нас силата и любовта да бъдем все повече като Него!



Д-р Свиленов разказва история:



Има един английски роман от 19. век, в който действието се развива в уелско градче, в което през последните 500 години всички хора се събират в църквата на Бъдни вечер и се молят. Малко преди полунощ те палят фенерите си и пеейки коледни песни и химни, извървяват няколко километра по една селска пътечка до отдавна изоставена каменна хижа. Там пресъздават сцената на раждането на Христос. И в знак на почит коленичат и се молят. Техните химни стоплят мразовития декемврийски въздух. Всеки, който може да се държи на краката си, е там. В този град съществува поверие, че ако всички граждани се съберат на Бъдни вечер и ако всички се молят с истинска вяра, тогава точно когато удари полунощ ще настъпи Второто пришествие. И от 500 години насам те идват при тази каменна руина, за да се молят. Но Второто пришествие все не настъпва.

Към един от главните герои на романа е отправен въпросът:

– Вярвате ли, че Той ще дойде отново на Бъдни вечер в нашия град?

– Не! – отговаря той, клатейки тъжно глава. – Не вярвам.

– Тогава защо отивате там всяка година?

– Е – казва той с усмивка, – ами ако се окаже, че аз съм единственият, който не е там, когато това се случи?

Е, не може да се каже, че вярата му е много силна, нали? Но все пак вярва. Както е казано в Новия завет, нужна ни е вяра, малка дори колкото синапово зърно, за да влезем в Царството небесно (Матей 17:20). И понякога когато работим с проблемни деца в рискова възраст, объркани младежи, алкохолици, агресивни, депресирани или склонни към самоубийство партньори, приятели или клиенти... точно в такива моменти се нуждаем от тази малка трошица вяра, която кара и онзи човек да се връща на Бъдни вечер при каменните руини. Само още веднъж. Може би точно този следващ път ще се случи неочакваното.

Понякога се налага да работим с хора, за които останалите са загубили всякаква надежда. Може дори да сме стигнали до заключението, че няма възможност те да се променят. Точно в тези мигове, ако успеем да намерим и най-малкото късче надежда, ще успеем да променим нещата, да постигнем забележим успех, да спасим някого, който заслужава да бъде спасен.

Ралица за вярата в Бог и пътуванията в Америка - Оля Желева

Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща

Ралица Серафимова е на 22 години, от София. Определя себе си като вярваща и принадлежи към Апостолско-християнска църква “Ново поколение” - една от евангелско-протестантските църкви у нас. Баща й е от пасторите в нея. На 15 г. Ралица се мести в Ямбол, където родителите й работят към църквата “Ново поколение”. Ралица пътува постоянно до САЩ по църковни конференции и служби. След гимназията в Ямбол тя учи една година в Библейско училище в Тексас - “Тексас Байбъл Институт”. Сега е студентка по педагогика в Софийския университет, задочно, и в същото време работи в частно християнско-американско училище в София. В САЩ е живяла или обикаляла по църковни дела в Хюстън, Далас, Остин, Пеория, щата Илинойс, Сиатъл и по-малки градчета в щата Вашингтон, Минеаполис и по-малки градове в щата Минесота, Лос Анджелис.
От много ранна възраст започнах да ходя с баща ми на църква. По това време - началото на 90-те години, нашата църква се казваше Българска божия църква “Рема”. В България имаме много протестантски църкви, нашата спада по-скоро към евангелските. Години по-късно регистрирахме наша собствена деноминация (разклонение) и в момента църквата ни се казва Апостолско-християнска църква “Ново поколение”.
Когато бях тинейджърка, имахме специални служения, само за младите хора. От църквата организираха за нас различни пътувания, събития, за да направят ежедневието ни, свързано с църквата, по-забавно. Когато станах на 15 години, баща ми вече беше един от помощник-пасторите в църквата. Малко по-рано нашата църква започна да основава свои църкви в цялата страна. Бях на 15 години, когато напуснахме София и баща ми и майка ми основаха църква в Ямбол. По-съзнателните ми години прекарах там. И това беше времето, в което израснах, помагах много на родителите ми в служението. Занимавах се с децата, после с тинейджърите.
От малка заобичах английския език, а и покрай църквата съм се срещала с много американци. При нас идват много мисионери от Щатите и цял живот съм била в обкръжението на такива хора. На 13 години започнах да чета библията на английски, също и християнска литература. Малко или много нашият модел църква е повлиян от американския модел.
На 17 за първи път отидох в Щатите. Бях в църква във Федерал уей, в покрайнините на Сиатъл, щата Вашингтон. Там бях на обучение, свързано с църквата.
Като дойде време за 12 клас, исках да уча във ВУЗ. Но бях решила преди това да отида в Библейско училище. В България има такива училища, но са много различни - отиваш, преподават ти и се връщаш в къщи. А училището, което аз си избрах, беше за една година и прекарваш цялото си време там. В този момент бях приключила детската фаза от живота си и исках преди да вляза в реалния живот, да дам една година на Господа. Исках във взаимоотношенията с него да порасна, да науча повече неща, да преосмисля какво искам да правя.

Спрях се на училището “Тексас Байбъл Институт” покрай приятелка от Ямбол, която отиде да учи там. Тя ми изпрати видео, което показваше училището, но в същото време аз я видях като нов човек - променена и освежена. Реших, че искам да отида там, изпратих си документите - CV, есе, трябваше да напиша за миналото си. Важна беше и принадлежността към църквата. За година таксата беше 3 хиляди долара, но на мен ми дадоха цялостна стипендия.
Там се потопих в атмосферата, със служители, учители, деца от цял свят. Да, вярно, че средата беше като един балон - затворена, не се срещаш с истинската Америка постоянно, но през тази година това не беше моята цел. За мен училището беше духовен рай. А за истинската Америка имах време през уикендите.
В училището се срещнах с хора като мен - по манталитет и вяра. Имаше черни, мексиканци, американците бяха отвсякъде, аз живях със 7 момичета в стая, половината от които бяха от мексикански произход, другите бяха американки, имахме мулатка, момиче от азиатски произход. Най-добрата ми приятелка там пък беше германка. Всички бяхме много различни, но ни свързваше вярата в Бога.
Бях в училището за една година - от 2004 до 2005 г. Сутрин ставах рано и се молех навън - всеки имаше собствено дърво в двора, където можеше да се усамоти и да чете Библията. Когато пък беше по-хладно, отивах в църквата на училището, където беше затъмнено и цареше пълна тишина, въпреки многото хора, които се събираха. След закуската имахме часове до обяд. Предметите включваха основни библейски доктрини, но най-интересните часове бяха за това как да мечтаем, говорехме за взаимоотношенията между хората - приятели, съпрузи, имахме часове за молитва, за почит, за Стария и Новия завет. Имахме теология, но преподавателите в училището не наблягаха толкова на нея, колкото искаха да запалят интереса за личното ти взаимоотношение с Господа. Те искаха да усетим как да бъдем различни в този свят, да обичаме хората, но да не бъдем опетнени от греха, да живеем свят живот.
Любимият ми предмет беше за това как да мечтаем. Защото българите не умеем да мечтаем, а тези които мечтаят – все ще се намери някой, който да им потъпче мечтите. А това да мечтаеш е свързано с вярата, която ти е нужна да приемеш първо Господ, за да ти се опростят греховете. Това е вярата, с която трябва да живееш всеки ден. Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща.

За мен беше важно да осъзная тези неща в Америка. Защото там живеят презадоволени хора, можеш да видиш изобилие от всичко. Това, което най-много ми харесва в Щатите, е мисленето на американците за големите неща. Тук, в Европа, имаме малки улички, караме малки коли, имаме малки магазинчета, а там всичко е голямо, и американците са големи (смее се).
Истината е, че в Америка мирогледът ти се разширява. Има разбира се много неща, което не бих взела от американците. Най-вече начинът им на живот - те са много зависими от тяхната система. Там не можеш без кола, без кредит, всичко се планува. Не че е лошо да се планува всичко, но ние тук сме свикнали всичко да е в последния момент.
Много хора казват: “Колко са лицемерни американците, само се усмихват.” Извинявай, но аз предпочитам лицемерната усмивка пред това някой да ми се зъби. Позитивното мислене понякога е изфабрикувано, но предпочитам ведростта, дори и лицемерна. Тук ако видиш познат с нова прическа, все ще се намери някой да каже: “Е, ужасно, кой те е офъкал.” Американецът ще ти каже: “Честита прическа, много си готин!” Защо трябва да мачкаш самочувствието на и така смачкания от ежедневие и проблеми българин.
В Америка не ми харесва храната, не ми харесва и това, че не се интересуват от останалия свят. Като съм се запознавала с нови хора, почти винаги почват да ми говорят на испански, защото аз съм малко по-мургава. Все ме свързваха с Боливия, не знаят къде е България. Като кажеш “Европа” и те отвръщат: “О, да, Европа, за това ли си толкова стилно облечена”.
Истина е, че американците нямат много представа за България. Но в същото време, когато съм се срещала с хора, които вече са общували с българи, винаги казват, че са впечатлени от нас, че сме работливи, интелигентни. Все чувам, че българите не ги обичат извън граница, но мисля, че ние не се обичаме помежду си, като отидем навън.
Докато бях в това училище в Тексас се срещнах с хора от цял свят и струва ми се, че се върнах като един широко скроен човек, открих приятелства за цял живот. По средата на престоя ми в Тексас, се отвори възможност да остана за повече време, но за мен преживяното беше достатъчно. Исках да се върна в България и да направя нещо. Осъзнах, че обичам много България и искам да бъда личност, която ще остави нещо за своето поколение. Когато се върнах, осъзнах, че искам да се занимавам с деца.
Върнах се в София, записах педагогика, работех в детска градина към църквата няколко месеца, работих известно време и като бавачка при едно семейство. Сега съм в частното Християнско-американско училище в квартал “Дружба” 2. То не е само за християни, има различни хора от България и от целия свят. Аз съм учителка в детската градина и се преподава изцяло на английски. Имаме деца на дипломати и бизнесмени от България, Америка, Австралия, Япония, Корея, Европа - деца, които учим на морални ценности.
Това лято шефовете на училището, в което работя, организираха пътуване до САЩ – беше нещо като обучение за персонала. Бяхме в Чикаго, Сиатъл и Лос Анджелис. Срещнахме се с борда на директорите на училището. Посетихме две конференции – в Чикаго и Сиатъл, а в Лос Анджелис бяхме на почивка.
В Чикаго нямахме много време, но въпреки това успях да усетя колко приятен и изпълнен с култура град е. Истината е, че при това пътуване целта не беше толкова да видим Америка, колкото да се срещнем с хора, свързани с нашата църква и с Академията в София, затова времето ни беше изпълнено с посещения на младежки конференции. Посетихме и концерт на една много известна християнска група от Австралия „Хилсонг Юнайтед”. Срещнахме се с известни американски говорители. С българи не се видяхме в Чикаго. Интересното за мен беше, че градът е интернационален и има много черни. Даже в църквата, която посетихме в Чикаго, пасторите бяха бели, а 80% от вярващите бяха черни.
След Чикаго се отправихме към Сиатъл и Такома. От всички градове в САЩ, в които съм била, най-много ми харесва Сиатъл. Много красив град, а в щата Вашингтон по принцип природата е много красива. В самия Сиатъл пък като че ли има някакво европейско влияние в архитектурата.
Всъщност новия щат, който видях този път, беше Калифорния. С колежките ми от училището спахме в Ориндж каунти, ходихме до Лагуна бийч. Хората бяха много приветливи, усмихнати, явно климатът оказва влияние. В Лос Анджелис посетихме една голяма организация, която се казва „Дрийм сентър” на Матю Бърнет – сина на Томи Бърнет, много известен американски проповедник. Матю от 20 годишен започва да помага на хора с проблеми, предимно наркомани и проститутки. Сега на 28 години събира служение, достигащо хиляди вярващи на ден, храни бедните, има приют, работи със здравни програми в помощ на нуждаещи се. А в Лос Анджелис те са много. Толкова просяци на едно място не бях виждала. В Холивуд имаше много момичета по улиците, които се продаваха. В Лос Анджелис конкретно беше много мръсно, ако не са палмите, сърфистите и плажовете, Ел Ей няма да е толкова специално място. С колежките се изкъпахме в океана, наоколо имаше спасители, точно все едно гледаш „Спасители на плажа” (смее се).

Посетихме след това Холивуд, но атмосферата и духът на града не ми харесаха, беше подтискаща – просяци, проститутки, сякаш хора от цяла Америка са се стекли да осъществяват „американската мечта”. В Холивуд посетихме Кодак тиатър и Дисниленд. Там прекарахме 12 часа и не успяхме да го разгледаме целия. Иначе е толкова приказно, че имаш чувството че си част от всичките тези приказки.
Забелязвам обаче, че с всяко изминато посещение на Щатите, почвам да привиквам на различното в тази страна и много неща спират да ми правят впечатление.

След пътуването това лято съм заредена и мисля занапред – за образованието ми, за опита, който получавам при посещенията в САЩ. Мечтая да имам свое библейско училище за деца от предучилищна възраст до 18 години, но не по модел на държавните детски градини. Защото отношението към децата там е под всякаква критика. Децата трябва да знаят, че са обичани, а не както е в детските градини - бият ги, викат им. Но имам още време за осъществяването на тези планове, а и се надявам, че ми предстоят още пътувания да САЩ.

БОКЛУК ИЛИ ЧИСТОТА

През последните дни отново се повдигна спор за софийския боклук – заговори се за сметища, санкции, заводи за преработка, дори за изнасянето му в чужбина.
Слушайки как се съпротивляват градовете, в които софиянци искат да складират своите боклуци си помислих: кое е по-опасно? Боклуците, които са около нас или боклуците в нашите сърца и души.
И както правителството се надява, че ще се отърве от проблема не като изгради съответните заводи за преработка, а като временно го изпрати някъде, така и ние понякога вместо да се отървем от боклука, който е в нас, закоравяваме сърцата си и гледаме да го потулим под килима, за да не го виждат другите.
Боклуците в сърцето ни идват чрез нашите очи, уши, пожелания, мисли. Дори да се опитваме, нечистотията не може да остане скрита за дълго време, защото искаме или не, тя ще даде плод. Отговорността да не я допуснем в сърцето си не е на правителството, нито на църквата, а само лично наша.
Дори да е само прах – ако не се почистим, или не позволим да ни помогнат да се почистим, прахта ще ни направи вяли, апатични и безразлични. Може да се стигне до там, че да престанем да се впечетляваме от боклука.
Все едно сол, която не соли – тя не става нито за овкусяване, нито за запазване на продуктите, не става за нищо друго освен да се изхвърли. Може дори да вършим добри дела, но няма да сме сол.
Само да уточня, че да имаме „добри дела” е добър показател, но Божият стандарт е „чисто сърце и правилен дух”, следствие от които са добрите дела.
И нека не се успокояваме и да се тупаме в гърдите колко сме добри, гледайки все по-мръсните боклуци на света. Защото ние, които носим името на Христос не се сравняваме със света, а с Този, който следваме.
Както временното намиране на място за софийския боклук няма да реши проблема, така и в духовен аспект само изгонването на нечистотата и дори измитането и подреждането къщата на нашето сърце няма да свърши работа. Нужно е да напълним изпразненото сърце с чистота и с духа на Христос.
Каквото има в сърцето, това ще има и извън него – боклук или чистота.

Милиардер заменя материализма с истинско щастие

Царят на пицата намира целта на живота си: „ помага на хората да отиват в небето”.

През 1998 година, на 61 годишна възраст, Томас Монъган продава Domino’s Pizza за 1 милиард долара. Като дете израства в сиропиталище. Когато забогатява, Монъган разказва, че е преживял голямо неудовлетворение, въпреки материалния си успех. Започва да купува ретро-автомобили, яхти, бейзболния отбор на Детройт. Но сега той казва, че е инвестирал в това „да помага на хората да отиват в небето”. Това прави чрез фондацията „Аве Мария”, която се финансира от него. На 68 годишна възраст дава едно от малкото интервюта в живота си за USA TODAY, в което разказва как балансира едновременно между вярата, бизнеса, богатството и политиката.

Въпрос: Много директори и бизнесмени дават съвети за уползотворяването на финансите ни. Но да получаваме съвети за това, как да отидем в небето... не е ли крайно?
Отговор: Аз съм просто човек, който знае как се прави пица.

В: Каква роля има вярата във финансовия Ви успех?
О: Искам вярата ми да е в центъра на моя живот. Не винаги съм живял така, но знам, че това е най-правилното нещо, което съм направил. Надявам се вече да съм станал по-успешен в това отношение. Научил съм, че честността е най-добрата политика. Много хора мислят, че богатите се „женят” за пари или ги крадат. Аз реших да покажа, че може да се живее според Христовото учение и отново да си успешен.

В: Нямаше ли да бъдете успешен, ако бяхте мюсюлманин, хиндуист, будист, юдеист или атеист?
О: Със сигурност животът ми щеше да е доста по-различен. Никога не бих успял толкова. Вярвам, че в тези 38 години, когато цъм живял в света на бизнеса, не съм се отнесъл нечестно към никого. Може и да греша, но до колкото аз знам, това е истина. Отнасям се честно към снабдителите и уча подчинените си на златното правило. Имах период, в който загубих почти всичко, но вместо да обявя фалит, което щеше да е по-лесно, аз изплатих всичко, което дължах, до последния цент. Думата „фалит” не беше част от моят речник. Всичко се оправи, защото хората ми вярваха и моето ръкостискане беше достатъчна гаранция за тях.

В: Мислите ли, че успешните бизнесмени, които не са религиозни, са по-малко честни, морални и ефективни?
О: Бизнесмените често получават незаслужени обвинения. Статистиките за САЩ показват, че най-религиозните професионални общества са армията и на второ място, бизнесмените. Може и да не ви се харесва, но истината е, че медиите стоят в дъното на манипулацията, че бизнесмените са измамници.

В: Ние сме в дъното на много от нещата, които се случват в днешно време. Вие сте открили, че повечето бизнес лидери в САЩ са религиозни?
О: Доста от тях са праволинейни хора, с добри семейства. За мен, идеята да изневеря на жена си е немислимо.

В: Момент! Бизнес лидерите не са застраховани от неморални и нелегални действия. Имаме случаи на бизнесмени, които влизат в затвора поради подобни причини. А сега вие ми казвате, че те не изневеряват?
О: Хората, които имат здрави семейства, имат основа, на която градят бизнеса си. Тези, които игнорират семействата си, са работохолици и почти никога не си стоят у дома. След време отношението към семейството им носи вреди и на бизнеса им. Те нямат цел в живота си. Ако човек иска да успешен дълго време, трябва да има някаква представа защо е роден и какъв е смисълът на живота. Не знам как  човек може да съществува, без да си е отговорил на тези въпроси.
 

В: Исус каза, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието Царство. Какъв е Вашият отговор на това твърдение?
О: В църква са ми казвали, че парите са корен на всяко зло. Но всъщност любовта към парите е коренът на всяко зло. Парите са неутрални. С пари с финансират отпечатване на Библии, подпомагане на църкви и служители, болници, сиропиталища, кухни за бедни хора. За себе си открих, че лукса в който живея, допринася за бизнеса ми. Колекцията от коли, която притежавах, имаше логическа връзка с бизнеса ми, защото ние доставяме пици в цялата страна. Притежавах самолети, защото времето ми беше пари.

В: Сега да не би да живеете като Майка Тереза?
О: Не живея като беден човек, но и не живея в показност. Преди около 15 години прочетох книгата „Истинско християнство” от К.С.Луис. Тя ме промени. Реших да опростя живота си. Никакви самолети и яхти повече. В резултат на това животът ми драстично се облекчи.

В: Съветвате ли и други да направят същото?
О: Дали си богат или не, постави Бог на първо място в живота си! Моли се и Го питай, каква е волята ми. Слушай и следвай!

В: Лидерите от света на бизнеса живеят доста разточителен живот, нали?
О: Това е гордост. Един от най-големите грехове е гордостта. Лошо е да искаш повече отколкото другите хора имат.

В: Това не е ли удар върху капитализма и прогреса?
О: Не мисля. Ако си успешен в бизнеса, то е защото си служил на другите – на твоите работници, клиенти, създал си работни места. Недей просто да градиш империя за себе си.

В: Исторически погледнато, а дори и в нашето съвремие, религията не е ли често причина за войни и жестокости?
О: Войната е жажда за власт. Екстремистите просто използват религията като извинение. Ако религията не им беше толкова удобно оправдание, щяха да намерят друго.

В: Вие публично се обявихте против абортите, дори още докато управлявахте Domino’s Pizza. Повечето бизнес лидери странят от такива горещи обществени въпроси, за да не обидят половината си клиенти. Не трябва ли бизнесмените да остават неутрални, за да предпазят бизнеса си?
О: Аз управлявах частна компания, в която нямаше други инвеститори. Така че имах повече свобода от доста други бизнесмени. Това си бяха моите пари. Имах ресторанти в близост до университетски общежития и те смятаха, че моята позиция ще намали продажбите им. Но в интерес на истината, бизнесът ми дори порасна. Получавах много писма, като реакция и те бяха 16 към 1 в подкрепа на моята позиция. Така че, за всеки клиент, който губех, получавах много повече клиенти.

В: Как си обяснявате съотношението 16:1, когато статистиките показват, че САЩ са разделени на половина относно въпроса с абортите?
О: Моята теория беше, че 10% от хората никога няма да си купят от моята пица, дори и да умират от глад. Други 10% ще си купят, заради позицията ми. За останалите не беше от такова значение, но този горещ въпрос, в който се включих от лично убеждение, ми послужи и за безплатна реклама.

В: Явно насърчавате всеки бизнесмен да следва убежденията на сърцето си и да се включва в такива горещи обществени въпроси?
О: Не винаги. Аз мисля, че ако продължим с абортите, страната ни няма да оцелее. Напълно съм убеден в това, така че трябваше да направя нещо.

В: Много християни са консервативни, а други твърде либерални. Ако и двете групи достигат позициите си с молитва и вяра, кои са правите?
О: Аз не считам себе си консервативен или либерален, републиканец или демократ. Аз съм за свободните предприятия, по-малки управленски структури, по-ниски данъци и съм за премахването на абортите. Мога да правя компромиси, но не и когато стане въпрос за живота на хората.

В: Коя част от живота е по-приятна - правенето или раздаването на пари?
О: Аз обичах компанията си, но вече изобщо не ми липсва. Животът ми сега е много по-удовлетворяващ. Трябваше да забогатея, за да разбера, че да си богат не е толкова важно. Винаги съм го вярвал на интелектуално ниво, но трябваше да го преживея, за да го повярвам. Израснах в бедност и се срамувах от кърпените си дрехи и дупките на обувките ми. Трябваше да изтрия това от личността си.

За Томас Монагън:
След смъртта на баща си през 1941 година израства в приемно семейство и в католическо сиропиталище. Тогава Том е бил на 4 години. Майка му решава, че не може да се грижи и занего, и за брат му. 

Няма висше образование. Напуска университета Ferris State, за да може да си плати сметките при зъболекаря. След като напуска военноморските сили, прекъсва и учението си в Мичиганския университет, поради липса на пари. 

Основава Domino’s Pizza с брат си Джеймс, който след време му продава своя дял за един автомобил Wolkswagen Beetle.

Искал е да стане свещеник, когато е бил 2 клас. Изключен е от семинарията, заради палавостта си. Но Томас казва, че истинската причина е била оплакване от неговата майка, че не е учил достатъчно.

Ние влияем, но как?

НИЕ ВЛИЯЕМ, НО КАК?

Преди време в медиите се вдигна шум около една сатанинска секта. Основно правило в учението на нейния кумир - Антон Шандор ла Вей, е: ”Дръж се с другите така, както и те с теб.”
Може ли, следвайки подобна философия, да решим проблемите във взаимоотношенията си с близките, с колегите, с децата или брачния партньор? Не съветват ли така родителите децата си: не се оставяй, ако те бият - бий и ти.
Такова поведение изключва личната отговорност. Ако хората са добри с теб, и ти си мил с тях. В противен случай сами са си виновни, защото са предизвикали грубостта ти.
Топката е винаги в другия. Важното е да не се минеш. Въпросът е ти да си добре.

Ти ще си добре, ако си обичан, уважаван, ако имаш подкрепа и разбиране. Нали това търси всеки човек? Без значение е дали е вярващ или не е вярващ.
Но как да накараш хората да те обичат? Как да се сдобиеш с приятели? Достатъчно ли е да “им вземеш страха”, за да те уважават? Едва ли. Така ще се заобиколиш с лицемери или с открити врагове.

Библията дава ключа за правилните взаимоотношения между хората и това е така нареченото „златно правило”, което Исус ни завеща: „И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.”.
Ако използваме мъдростта на Исус, стигаме до извода, че първо ние трябва да обикнем хората, с които сме свързани, или искаме да се свържем и тогава ще бъдем обичани. Първо ние трябва да подкрепим онези, които имат нужда от помощ, а след това и ние може да я получим във време на нужда. Първо ние трябва да се опитаме с цялото си сърце да разберем отсрещните и тогава те ще ни отговорят със същото. Не може да вземеш, преди да си дал.

Всеки сам прави своя избор дали да приеме правилото на Исус и да се държи с другите така, както би искал те да се държат с него, или да живее според изопаченото „правило” като се държи така, както хората се държат с него. Ако се държим по втория начин, какво по различно правим от повечето хора? Как ще бъдем сол и светлина в големия свят? Не каза ли Исус: Нека вашата светлина така да свети, че другите да виждат вашите добри дела.
Вярно е, че последователите на Исус сме малко /„малкият кръг”/, но вярно е и това, че можем да повлияем на хората от света /„големият кръг”/, да бъдем като малкото сол, която да може да направи ястието вкусно. Трябва само да го поискаме и да започнем да прилагаме осоляване, изпълнявайки на дело „златното правило.”
Като начало можем да опитаме да сменим начина си на мислене и да се огледаме около нас, може би всеки в сферата, в която работи. Кой да провокира промяна, ако не ти и аз.
При всички случаи ние влияем. Въпросът е как влияем? Нека помислим върху това.

Вижте как двама представители на изкуството са успели в своята област и заедно с това свидетелстват за Исус, използвайки своята популярност.



Ребека Джеймс започва да пее на 16 годишна възраст. Носител е на награда Грами.
Основното послание, което носи по цял свят е: живот в чистота.
Казва, че чистия живот започва от сърцето. Чистотата на сърцето се постига чрез четене на Библията. Тя приема истините, записани там. Изцяло е отдадена на идеята за сексуална чистота преди брака. Мисли, че дълбоко в себе си хората разбират, че така е правилно.
Единственото, от което всеки се нуждае е, да чуе, че е обичан. Това тя казва на всеки един човек: “Ти си обичан!”



Стивън Болдуин е новороден християнин, който от пет години работи по значими обществени проекти. Болдуин е активен филантроп, подпомага проект за превенция и борба със СПИН в Лос Анжелис и центъра за борба с рак „Карол Болдуин".
В началото на 2006 той започна с християни, свои колеги от бранша, кампания в Ню Йорк против порнографията. Популярният актьор е и гласът на изданието на аудио Библията "Ню Белийвър". В момента Стивън Болдуин е директор, ко-продуцент и водещ на предаването Livin' It (букв. Живеейки) – документална поредица за световно известни атлети - християни. "Livin It" представя задълбочен поглед върху живота и работата на най-големите таланти в света на скейтбординга и BMX, които като християни показват на децата как може да се живее екстремен живот за Исус Христос. По думите на актьора „Толкова много деца днес са изгубени и търсещи. Ние вярваме, че Livin' It ще ги свърже заедно, ще ги развлича, но и ще ги накара да мислят за това как да живеят живота си за Христос".
Болдуин живее в щата Ню Йорк със съпругата си и двете си дъщери. Определя семейството и вярата си като приоритети пред работата. „Да срещна и приема Исус бе най-прекрасното нещо в живота ми", казва той.

След такива примери е трудно да добавиш нещо, бих казала само: Да обичаме хората не защото са добри, а защото са способни да станат добри.
И защо не следващият, който журналистите ще искат да поканят на интервю, понеже е постигнал нещо добро, не си ти самият?

Как влияят медиите върху възпитанието на децата

Ермина Дончева

Наскоро по една от националните телевизии се дискутираха проблемите в българското училище и по-конкретно дисциплината на учениците. Бяха показани кадри на насилие в и около училищните сгради, употреба на алкохол в класна стая и гавра с учител. Всичките тези записи са направени от мобилните телефони на самите ученици. В резултат на което се изказаха много мнения, чийто главни действащи лица бяха най-вече незаинтересованите родители, некомпетентните учители, ниската култура на обществото и т.н. Но нито един от участниците или водещият не дискутира ролята на медиите във възпитанието на подрастващите. Несъмнено децата възприемат голяма част от света от телевизионните и радио приемници, печатните издания и рекламните билбордове, транспаранти и т.н.
Модата, налагана от медиите диктува техния начин на поведение. Децата, гледайки телевизия, много лесно могат да достигат до извода, че насилието е нормална част от ежедневието и че добрият винаги побеждава лошия с жестокост. Тези деградивни модели на поведение са застъпени не само в детските програмни блокове, но и в целия ефир – например в рекламите – баби и дядовци (които даваме за пример) чупят коли и нападат тийнейджъри.

Разсъблечени млади жени, заели пози със силно изразен сексуален подтекст красят улиците ни. Аморалното поведение на повечето известни хора, станали кумири на децата, дават недвусмислени сигнали за вредата на нормалното психическо развитие и възпитание на изграждащите се личности.
Ето защо родителите трябва да наложат строг контрол върху дистанционното, определяйки кога и колко време могат да прекарват възпитаниците им пред екрана, както и да спазват най-вече възрастовите ограничения на излъчваните филми. Медиите не трябва да излъчват или публикуват материали наситени с насилие, които пораждат страх и агресия в подрастващите.
Директорите и учителите, училищните настоятелства, експертите в министерството на образованието може би трябва да вдигнат глави от учебниците и букварите и да се огледат в наситената с жестокост или сексуален подтекст “действителност”.

Коментар на Надя Дякова: Докато четох материала за децата и медиите си мислех, че ние – родители, учители, общество – сме длъжници на нашите деца. В препускане да осигурим материалното им благосъстояние ние съвсем забравихме за техните души, за духовните им потребности. Ще кажете: “Ако имат такива”. Аз пък ще ви отговоря, че ние сме тези, които е трябвало да ги насочим в правилната посока. Едно дете, докато е малко не знае дори ръцете и лицето да си мие, но родителите с ЕЖЕДНЕВНИТЕ си напомняния, насаждат у децата този навик. Такъв е и пътят към духовното им израстване. Но не през пубертета да се оправдаваме, че те не четат, че от нищо, освен от компютър, не се интересуват. Не. Това се изгражда още в ранна детска възраст. Колко от вас, родители, с ръка на сърцето ще признаят, че водят РЕДОВНО децата си в библиотеката на намиращото се наблизо читалище, за да ги приучат също както миенето на лицето и ръцете, на зъбките, да взимат и да връщат книжки? Сигурно единици. А и това е навик, който се гради. Не съм против компютрите, това е бъдещето, освен това те са ни и големи помощници. Но не може да се замени интимното удоволствие – между теб и автора на книгата! С нашето бездействие в тази насока ние им ОТНЕМАМЕ ПРАВОТО НА ИЗБОР. Част от децата сигурно биха предпочели да не четат, но вероятно ще има много, които ще изпитат удоволствие от четенето. В библиотеката срещу символична такса могат да се запознаят със съвременни и класически автори, писали за деца. Не е нужно семейството да е богато и да купува скъпи книжки, нужно е просто да си дава сметка, че създавайки такива навици в ранна детска възраст, работи за изграждането на детето си, за превръщането му в ЛИЧНОСТ. Децата са нашето бъдеще и това не е клише. Ако ние сега не им създадем навици, след години ще берем горчивите плодове на безхаберието и нихилизма си. С много обич към децата и с вяра в бъдещето на България – Надя Дякова
Коментар на Мария Антова: Съгласна съм с коментара на Надя Дякова. В крайна сметка, ако всички ние си вършим както трябва работата (под всички имам предвид родители, учители, институции и пр.), то тогава дали телевизията ще е толкова важен фактор в развитието на децата?
Коментар на Биляна Стоева: Съгласна съм, че семейната среда е определящ фактор за възпитанието на децата. Но не е само тя. Медиите имат огромно влияние върху всички и най-вече - върху децата. Как един родител да обясни на детето си, че даден рекламиран продукт не е подходящ за него, че даден билборд не е естетически издържан, че голяма част от филмите, излъчвани в най-гледаното време, също са, меко казано, неподходящи, че заглавията от вестници и списания са ужасно написани, да не говорим за снимките...Списъкът е много дълъг. На родителите няма да им стигне времето да разясняват, убеждават, дават примери. Най-лесно е да се забрани. Но докога? Време е да се приемат адекватни закони, ограничения за публичните пространства. Да се прекрати това, че "добрата новина е лошата новина". Стига с това насилие, което ни залива!
Телевизията и децата
Аз-жената

ПОМОЩТА ИДВА ОТ СЪРЦЕТО

Елизабет Спасова

През последните няколко години имам щастието да познавам една жена от Ан Арбър(Мичиган). Тя се казва Бет Милър и се занимава с детски християнски театър! Заедно с 40 деца от нейната трупа тя посети град Ямбол миналото лято. Тогава видях в нея едно качество, което никой от богатите хора, които познавам не притежава. Заедно отидохме в училището за бавно развиващи се деца - "Иван Вазов", за което тя осигурява закуски всеки ден и лакомства за празниците. Много от тези деца са от ромски произход, живеят в гета, а в някой сиропиталища хигиената е буквално непозната. Когато тя заведе нейните възпитаници там, очаквах да видя нещо, което много пъти съм виждала - раздаване на донесеното по най-бързия начин, избягване на всякакъв физически контакт, лицемерни усмивки, но не!

Бет Милър и 40-те деца с нея не просто раздадоха подаръци за децата, те останаха няколко дни, през които непрестанно играеха с децата, забавляваха ги, прегръщаха ги, смееха се заедно с тях, говореха "българо-английски"и ги обичаха. Тази гледка...Наистина е трудно да я опиша меко. Затова ще кажа направо! Супер облечените и много спретнати американчета и тяхната ръководителка прегръщаха и даваха обич на мръсните, болни и понякога агресивни циганчета и българчета. Трябва да подчертая, че в това училище няма никаква разлика между децата. Всички са много нещастни, защото и родителите им са като тях. Завършили са същото училище и са живели същия живот. Просто системата ни е ужасна по отнoшение на хората с умствени увреждания. Натикват ги в тези училища и съдбата им е обречена. Създават семейства помежду си и керванът от не добре гледани и болни деца си върви. Наистина много се впечетлих от Бет Милър, защото не видях нито за един миг отвращение в нейните очи и в очите на децата с нея. Не я видях да се дърпа, когато някое дете иска да я пипне или гушне. Питам се, колко ли български богаташи биха са отнесли така. Отговарям си скептично! Повечето биха тръшнали помощите, като на кучета и биха си тръгнали(за да не се натоварват психически). Смятам, че ние ще ги стигнем американците, не когато станем богати колкото тях, а когато се държим християнски не само на Коледа и не само с нашите деца! Аз се възхищавам на Бет Милър, защото за нея парите са средство да помага, а не цел и възможност да се прави на велика и недосегаема! Възхищавам и се, защото е добър човек и парите не са я променили. Възхищавам и се, защото е научила децата в нейната група да бъдат хора! Никога не съм виждала българин да се държи така! Смятам, че една такава постъпка е много по велика от многобройните кампании за събиране на помощи, защото ПОМОЩА НЕ ИДВА ОТ ДЖОБА , А ОТ СЪРЦЕТО! За мен държанието на тази жена беше много показателно и ме накара да мисля много дълго. Провокирана бях да ви пиша, защото наистина смятам, че Бет е изключителен човек! За мен тя струва "29 сребърника", защото Христос е предаден за 30, а никой не е по-добър и по-безгрешен от Него!

материала е от сп. "Аз - жената"

Усмивки от старите ленти

или

Как на хората все ни се иска да берем череши, когато сеем магарешки бодили.

На 10 януари се навършват 11 години от началото на протестите пред Народното събрание през 1997 г.

Аз лично ще запомня тези години най-вече с това, че бях в казармата. Там един старшина ни казваше - Благодарете се, че сте вътре(в казармата) а не отвън, където хората няма какво да ядат, а на вас тука всичко е осигурено. Колко беше осигурено само ние си знаем, но старшината бе прав за тогавашното положение в нацията ни.
Сега 11 години по-късно аз се сещам за тези отминали времена, когато хранителните продукти се продаваха на определена цена по магазините и на другият ден отивайки в складовете на едро(тогава все още не бяхме и чували за МЕТРО) трябваше да закупиш същият продукт на по-висока цена от тази на, която си го продавал предният ден(знам това понеже точно тогава държахме малък магазин за хранителни стоки). Беше тежко време, но както казва един мой добър приятел - Човек трудно умира.
Поглеждайки назад в 1997г., доста променен оттогава, първото нещо което ми идва на ум е една стара и много вярна поговорка - каквото си посял, това ще пожънеш и разбирам, че тези събития бяха плода на нещо което сме сели преди това.

На тази дата(10 Януари 1997г.) около сградата на парламента се събират хиляди хора, недоволни от управлението на БСП. Стига се до сблъсъци с органите на реда, ранени са протестиращи и опозиционни функционери. Направен е опит да се щурмува парламента, като доста по-късно от заснетите кадри се вижда, че водачите на щурма са "професионалисти" от силовите служби.

Основен двигател на протестите са студентите и учениците, които направиха блокади на основните кръстовища в столицата. Към тях след това се присъединиха синдикатите и неформални сдружения на граждани.

Протестите бяха предизвикати от резкия скок на инфлацията, която прерасна в хиперинфлация и тоталната безпомощност на правителството на Жан Виденов да овладее икономическата криза и да предотврати тоталното обедняване на хората. Протестиращите искаха да предотвратят съставянето на ново правителство на БСП, след като кабинетът на Виденов вече бе подал оставка на 28 декември 1996 г. и по конституция БСП имаше право на нов опит за съставяне на правителство.

По-късно става ясно, че за годините на управлението на Виденов икономиката на страната се връща с години назад.

В деня на началото на започване на протестите - 10 януари, тогавашният президент Желю Желев, чиито мандат изтичаше на 22 януари, не подписа указ за съставяне на кабинет на БСП, макар че по конституция бе задължен да го направи. Той остави това да реши следвашият президент – Петър Стоянов. Стоянов се съобрази с конституцията и връчи мандата за съставяне на правителство на социалистите.

Протестите продължиха близо месец и на техния фон се водеха интензивни преговори между основните политически сили за излизане от кризисната ситуация. На 4 февруари 1997 г. номинираният за премиер Николай Добрев, който бе вътрешен министър в правителството на Жан Виденов, и тогавашният нов лидер на БСП Георги Първанов върнаха мандата.

Сред постигнатото споразумение е и провеждането на предсрочни избори през април 1997 г. За служебен министър-председател е назначен столичният кмет Стефан Софиянски.

На изборите СДС печели абсолютно мнозинство и бива съставено правителството на Иван Костов, считано и от привърженици, и от опонентни за най-реформаторското, провело най-големите, важни и неотложни промени в икономическия и социален живот на страната в 18-годишня преход на България. .

Кризата от началото на 1997 г. все още не е достатъчно осветена и голяма част от случилото се тогава остава зад завесата на недоизказаното и несъобщеното. Въпреки "откровенията" на тогавашни представители и на СДС, и на БСП, не е достатъчно ясна голяма част от политическата игра на Николай Добрев, на Георги Първанов, на Жельо Желев, Петър Стоянов и Иван Костов. Все още не е направена и обществено-политическа оценка на ролята на Жан Виденов като министър-председател и лидер на БСП и дали той бе персоналният виновник за дълбоката икономическа криза, която управлението на неговата партия и правителство докара.

П.С. Колкото и да остаряват, поговорките са си поговорки и те все още са валидни, както за вчерашния, така и за днешния ден.

източник тук

ПЪТИЩАТА НА ПОБЕДАТА

от Майкъл Ченг
Казваха, че съм твърде дребен, че нямам нужната сила, че няма да се справя. Признавам, че беше трудно, наистина трудно. Понякога все още чувствам, че просто нямам нужната височина или сила да изляза и да се състезавам с по-едрите момчета. Но установих, че е нужно много повече от физически размери и сила, за да успееш в живота – както на корта, така и извън него. Точно там открих, че цялата разлика се състои в това да имаш връзка с Бога.
На 15 г. бях в процес на търсене. Мисля, че на тази възраст децата се питат какъв е смисълът на живота и наистина се опитват да намерят себе си. Аз определено имах много въпроси. Станах християнин през 1988 г. Баба ми и дядо ми ми бяха дали една Библия, от която ме бяха помолили да чета всеки ден. Една вечер, когато нямах какво друго да правя, реших да я разгледам внимателно и да видя какво има да ми каже. Библията ми се стори истинска и чиста, изразяваща невероятна любов и мир чрез живота на Исус Христос. Четейки, аз накрая приех Исус като мой Господ и Спасител.
Когато спечелих Френското открито първенство през 1989 г. – моята първа голяма титла – бях само на 17. Това стана много по-рано, отколкото аз и семейството ми някога бяхме мечтали. Не го бях очаквал и не мисля, че изобщо някой в света на тениса го беше очаквал. Но Господ подрежда нещата по Свой начин.
Аз можех много лесно да се главозамая, завладян от парите, славата и блясъка на победата. Но съм благодарен, че можах да запазя Исус в центъра на живота си и да не се поддам на това. Вярвам, че съм поставен на тази позиция, за да се докосвам до живота на хората по положителен начин. За мен няма нищо по-важно от това. Щастлив съм също, че станах християнин през първата година, в която бях на Турнира. Преди да дойдат славата и парите, Господ беше с мен и ме учеше по Свой начин. Прекрасно е да мога да погледна живота си назад, преди да стана християнин и да видя как дори и тогава Господ се е грижил за мен.
Знам, че Бог ми е дарил способността да играя тенис. Нямаше да съм там, където съм, ако Той не ми даваше силата да играя по начина, по който играя. Запазвайки това виждане, аз мога да изляза и да се състезавам с нагласата, че победата или загубата зависят от Бог. Важното е да дам най-доброто от себе си. Може да спечеля или да загубя, но когато Той стои в центъра на живота ми, аз винаги имам радост, каквато само Той може да даде. Чувствам се уверен, като знам, че всичко е в Неговите ръце. Виждам толкова много неща в живота си, за които знам, че не са просто съвпадения. Знам, че Господ ме обича и че винаги ще бъде с мен и ще се грижи за мен, каквото и да става.
Разказът на Майкъл Ченг е първоначално публикуван в http://www.powertochange.com/.

Статията е публикувана в категория Live!.

Истински красива

Успешен фотомодел споделя за своя живот, фокусиран върху красотата.

Да бъда на корицита на най-известните европейски модни списания за мен вече не беше мечта, а реалност. Не можех да го повярвам! Всичко, което исках, е да бъда в списанията, да изкарвам много пари и да пътувам из целия свят. Борбата да постигна всичко това най-сетне приключи. Сега вече можех да пия от най-доброто вино и да вечерям в най-изисканите ресторанти в Париж (моят нов дом), празнувайки славата и късмета си. Фокус върху външния видКаква е твоята представа за красота? Какво би променил в себе си, ако можеше? Когато на 19-годишна възраст започнах кариерата си с Кристиян Диор в Париж, моята представа за красота беше това, което другите мислят за мен. Щом като хората ме харесваха и ми предлагаха работа като модел, би трябвало да съм красива. Това обаче беше опасен начин на мислене, защото поставях самоуважението си в ръцете на другите и тяхната преценка.
Друг начин, по който определях красотата, беше чрез асоциации. Работех с някои от най-красивите жени в света, които се появяваха на страниците на най-известните списания. След като те ми бяха приятелки и колежки, би трябвало и аз да съм също толкова красива.
Още един начин, по който се уверявах в това, беше чрез мъжете, които привличах. Фактът, че мнозина красиви, интелигентни и успели мъже тичаха след мен, ме навеждаше на мисълта, че имам красива външност. Бях популярна и имах много приятели. И с нарастване на успеха и известността ми, ставаше все по-лесно да бъда канена на най-различни партита и да ходя където си пожелая. Така че, възможността да посещавам всички тези места и да имам толкова приятели, означаваше, че съм наистина красива.
В резултат на това се превърнах в една егоистична личност, като отделях за себе си и нещата, които ме засягаха, почти цялото си време. „Мен” „себе си” и „аз” бяха трите ми любими думи. Целият ми живот бе съсредоточен върху външния ми вид – върху теглото ми, косата ми, дрехите и всичко останало…
Спомням си, когато веднъж бях за два месеца в Япония по работа. За всеки ден имаше назначени хора, които трябваше да правят всичко за мен, дори да ми завързват обувките! Когато се обличах, до мен стоеше някой, който да ми държи роклята и палтото. Назначаваха трима души да вършат работата на един. Всичко това подхранваше егоизма и самочувствието ми.
Клопките на физическата красотаОсвен това, станах и работохолик. Работех седем дни в седмицата, понеже знаех, че нямаше гаранция за нищо – по всяко време можеха да престанат да публикуват снимките ми, така че трябваше да приемам всяка работа, която ми предложеха. Стана така, че започнах да работя в Германия през деня, а вечерта вземах полет до Париж, за да се снимам и там, и на сутринта отново се връщах в Германия. Страхувах се да не изгубя позицията си в модния бизнес и трябваше да правя всичко, за да не се случи това. Така че приемах всяка работа, която ми предлагаха.
Изтощението и преумората се отразиха трагично на здравето ми. Един ден, точно по време на снимките, припаднах и жестоко си нараних коляното. За пръв път, откакто бях почнала кариерата си, бях на легло. Неспособността ми да работя беше най-ужасяващото преживяване, което можеше да ми се случи, защото дори и само за две седмици, пропусках всичките модни изяви, за които току-що бях поканена. Трябваше да отменя 14 ревюта. Бях съсипана.
Но един ден, докато бях прикована към леглото, неспособна да работя, започнах да се замислям върху живота си и да поставям под въпрос стойността и същността на красотата. Замислих се и за това, в което се бях превърнала.
Осъзнах, че представите ми за красота бяха неадекватни. Знаех например, че външността ми щеше да се промени. Кориците и „откъснатите страници” (страниците с мои снимки, които си откъсвах от списанията), които пазех, много бързо излизаха от актуалност. Толкова много се трудих за тези снимки в списанията, а агенцията, за която работех, искаше да ги махне от портфолиото ми след шест месеца, понеже стилът се променял! Постоянно се стараех да не изоставам.
Също така, открих,че да правиш много пари на млади години беше страхотно, но отговорността да ги управляваш – поразително голяма. Освен това, започнах да се питам защо в действителност хората ме харесваха. Ако изглеждах по-различно, ако се занимавах с нещо друго или ако изкарвах по-малко пари, щеше ли приятелят ми все още да ме обича заради това, което съм?
Всички тези въпроси и съмнения ме измъчваха, докато бях още на върха на кариерата си. Осъзнах пустотата на всичко това и започнах да се чувствам някак си празна отвътре. Мислех си, че имам всичко, което бях искала, но осъзнах, че нещо ми липсваше. Целият успех и вниманието, което получавах, не успяха да запълнят празнотата, която чувствах дълбоко в себе си.
Какво се беше случило? За кого и за какво живеех?
Несигурността на външния видИзлизаше, че бях градила живота си върху несигурна основа. Тази основа беше общественото мнение и това на приятеля ми и се крепеше на това колко пари печеля и колко съм известна. Осъзнах, че всъщност съм градила живота си върху пясък.
Спомних си за времето ми в Индия, където израснах и за едно събитие, което остави следа в живота ми. Една съученичка ме покани на концерт в нейната църква. Приех, защото знаех, че половината от младежката им група бяха момчета, а църквата беше огромна, така че щеше да е истинско забавление.
Тогава вярвах, че нямам нужда от Бог в живота си. Какъв беше смисълът от вяра? Родителите ми бяха пред развод. Изобщо не мислех за християнски работи. Вълнуваха ме много други неща.
Но в онази вечер, освен музиката, ме докосна и едно послание. В края на концерта музикантите казаха, че искат да споделят нещо. Помислих, че ще ни разказват за първия си албум или нещо от рода. Но всъщност те започнаха да говорят за Божията любов към хората.
Говореха за истинската вяра в Бога. Обясниха, че човек не може сам да си измисля ритуали и начини, чрез които да заслужи Божията благосклонност, но че Бог сам е начертал единствения начин за спасение на човешките души – чрез вяра в жертвата на Господ Исус Христос. Всъщност, той е дал шанс на всеки човек тук на земята да направи своя свободен избор – да приеме любовта и прошката на Бога или да ги отхвърли. Нямах никакъв проблем да призная, че съм правила много грешни неща в живота си, че изобщо не съм представлявала това, което Господ иска от мен.
Онази нощ се помолих на Бог с кратичка молитва да ми прости греховете и да ме промени. Казах му, че ще живея за него и ще му служа с живота си. Разбирах, че това, което правя не е просто моментно решение, нито мимолетно чувство, а нещо много по-дълбоко. То включваше воля за вършене на добро и радост от вярата ми в Исус.
И така, години по-късно стоях в стаята си в Париж, чудейки се как така съм успяла да пренебрегна всичко и да стигна до момент, в който животът ми беше изгубил истинската си стойност. Осъзнах, че съм обърнала гръб на Бога и съм поела по собствен път. Нищо чудно, че се чувствах толкова празна! В този момент с цялото си сърце извиках към Бога и го помолих да ми прости, че съм живяла за себе си и за чуждото одобрение. Казах още: „Моля те, промени ме и ми покажи истинската красота.”
Първото нещо, което Бог ми показа, беше опустошителната сила на суетата. Дълго време се бях борила с този проблем. В Америка годишно се харчат 20 милиарда долара за козметика, 300 милиона за разкрасителни операции, 33 милиарда за диетични продукти. Това показва колко много време и пари се отделят на външния вид. Суетата не е красота.
В тази връзка си бях изградила навик да се сравнявам с други жени. Завистта е друг проблем, с който трябваше да се справя. Трябваше да се науча да се чувствам сигурна, поради това коя съм в Божиите очи, знаейки, че за него външният вид и аристократичните обноски нямат никакво значение.
Несигурността пречи да си създаваш приятели и да бъдеш приятел. Започваш само да очакваш от другите да ти правят комплименти, за да се чувстваш добре.
Определение за истинска красота. Какво е красотата? Тя не е външният вид. Тя е това, което се намира вътре в сърцето ти. Скромността е красота, въпреки че не й се отдава значение в моя бизнес. Увереността и самоуважението са красота. Знанието, че Бог ни обича и приема, дори когато грешим, носи увереност и самоуважение. Това ти дава възможността да приемаш и цениш себе си, заедно с всичките си недостатъци.
Без Христовата прошка, грехът ни загрозява отвътре. Нямаме мир. Никое козметично средство на света не може да промени това. Бог го вижда, другите също. Истинската красота започва с Бог като център на живота ни и расте отвътре навън.
Сега мога да кажа, че Исус Христос промени живота ми и изобщо не съжалявам за решението, което взех да Го следвам.
Той е Бог, Създателят, същинската причина всеки един от нас да съществува, единственото вечно същество; онзи, който знае всичко и може да бъде на различни места едновременно. Той ни превъзхожда много пъти повече във всяко отношение. И ние не можем да бъдем безразлични към този факт, понеже живеем в света, създаден от него и утвърден според неговите наредби. Намираме се в една територия, под юристдикцията на един върховен авторитет, който (за наше щастие) ни обича безкрайно. Признаването на този авторитет и смирението пред него е мъдрост.
Но да се покаеш пред Бог е лично решение, което не бива са се отлага. Вероятно ще отговорите: „Имам си своя вяра, своя религия.” Може би вие вярвате в Бога, но вероятно в някакъв бог, отговарящ на вашите собствени представи; в един добър бог, което ще рече: снизходителен към вашите слабости и строг към чуждите. Библията казва: „Ти вярваш, че Бог е един; добре правиш – и бесовете вярват и треперят.” Вижте в каква компания ще се окажете, ако просто знаете за съществуването на Бога. Изисква се нещо повече от простото съгласие, че това е вярно. Истинската спасителна вяра включва не само знание и съгласие, но и доверие.

___________________________________________________________________2001 © Лаура Краус КаленбергЛаура Каленберг е модел в Ню Йорк. Посетила е 22 страни по време на работата си като модел. Била е на кориците на много модни списания, сред които Marie Claire, Cosmopolitan и Brio. Участва в много реклами на Saks, Nieman, Marcus и Hanes. Женена е за Джеф Каленберг, който също е професионален модел. Имат две прекрасни деца. Статията е публикувана в категория Live!