ДНК на една нация

От 20 страни в ЕС
Българите са най-недоволни, нещастни и подозрителни към ближния

Българите поставят своеобразен рекорд по усещането си за бедност, неудовлетвореност, недоверчивост и липса на самокритичност сред страните от ЕС. Това показват резултатите от Европейско социално изследване (ESS), в което за трета поредна година е включена България. Данните от изследването бяха представени пред медии от консорциума "ESS-Bulgaria", в който влизат социолози и преподаватели.

Изследването, чиято цел е да изследва нагласите и ценностите на хората в Европа, се прави по единна методика на всеки две години в европейските страни. У нас то е направено в края на 2006 и началото на 2007 г. сред 1400 българи в 200 населени места чрез пряко интервю. Изследването е проведено в 20 европейски страни.

На дъното сме по удовлетвореност от живота си

По отношение на жизнения стандарт в скала от 0 до 10, където 0 е "напълно неудовлетворени", а 10 - "напълно удовлетворени", България е с 3.7 пункта - най-ниската стойност за всички 20 страни. Преди българите с 5.5 пункта са румънците, с 5.8 пункта са естонците, а в края на скалата са жителите на скандинавските страни с по над 7.5 пункта. Най-ниска е и удовлетвореността ни от живота като цяло – 4.7 пункта. По този показател Румъния отново е преди България - с 5.8 пункта.

Доверието към държавата – "сигнално ниско", повече вярваме на ЕС

Доверието към държавните институции и съдебната система в България е сигнално ниско, посочи националният координатор на проекта за България доц. Лилия Димова от Агенцията за социални анализи (АСА). Доверието на българите в политиците по скалата между 0 и 10, където 0 е "никакво доверие", а 10 - "пълно доверие", е само 1.8 пункта, към съдебната система – 2.4 пункта, към парламента – 2.2 пункта. Тези показатели са най-ниски за включените в изследването страни.

За сметка на това българите имат сравнително високо доверие в европейските институции, докато при скандинавските страни то е по-ниско за сметка на високото доверие в националните институции, посочи Лилия Димова.

Подозрителни сме към ближния

Според изследването българите се оказват най-недоверчивата нация и към хората като цяло – анкетираните са дали само 3.3 пункта на доверие, а в Дания доверието към околните е 7 пункта.

Богатството е най-важно за една трета от българите

36.5% от анкетираните смятат богатството и лукса за особено важни за отделния човек. По този показател България се доближава до новите страни членки като Унгария, Полша, Естония. Най-важно е богатството за румънците – две трети от тях или 65.7% от анкетираните там му отдават първостепенно значение.

В България е най-ниска от всички изследвани страни и удовлетвореността от състоянието на икономиката - само 2.6 пункта, а в скандинавските страни тя достига 7.6 пункта. Същите са показателите и по отношение на удовлетвореността от здравеопазването и от управлението на страната.

Най-големият страх на българина – как ще живее на старини

Най-големият страх на българите е за живота им на старини. Безпокойството за това достига у нас 7.3 пункта, а в Дания то е 3.5 пункта. Докато жителите на скандинавските държави обаче смятат, че отделният човек трябва сам да се погрижи за осигуряването на живота си на старини, то в нагласите на българите тази роля е възложена на държавата.

Всеки четвърти у нас има високо мнение за себе си

Относително висока е самооценката на българина – 72.4% или три четвърти от анкетираните се самооценяват положително, а най-самокритични са французите, при които всеки втори (или 54.6%) гледа положително на себе си.

Изследването поставя България на средно място по отношение на увереността на хората, че са уважавани от околните. По средата в сравнение с останалите държави от изследването е България и по отношение на приятелствата на хората с околните и близостта със съседите.

Висок е процентът на българите, които смятат, че е важно да се спазват традициите, религиозните и семейните обичаи – 89% от анкетираните отговарят положително.

Сънародниците – най-нещастни в Европа

Българите в сравнително най-малка степен се чувстват щастливи сравнено с жителите на европейските държави, показват още резултатите от изследването. В скалата от 0 до 10 българите са с 5.2 пункта, докато щастието в Швейцария и в Дания е близо до горния край на скалата - над 8 пункта.

Българите са умерени оптимисти, наравно с французите, словаците, поляците, португалците и белгийците – 59.6% от анкетираните са отговорили, че са оптимисти за собственото си бъдеще, посочи Лилия Димова.

Според члена на консорциума "ESS-Bulgaria" проф. Николай Тилкиджиев, неудовлетвореността на българина от живота му не е толкова психологическа черта, колкото е обективно обусловена - от най-ниските минимални заплати в ЕС и от най-ниския БВП. Условията на живот в България са едни от най-трудните в Европа и това поражда неудовлетвореността и недоверието към институциите, смята той.

източник тук

Рентгенов преглед на едно прогнило общество

Нов филм на Илия Троянов показва България, каквато германският зрител не е и сънувал
Филм за лагерите в България бе излъчен по немска телевизия

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина наши сънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството или бизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено върви ръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на татковината. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позиция по български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фактор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.

Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралистки анализ феномените на западния свят отколкото да се поровиш в авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност. Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо да отделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливи митове култура в старата родина.

През последните години едно име стремително къса с тази традиция. Илия Троянов, роденият в София писател, от 12-годишна възраст живеещ на три континента, заемащ всеобщо призната позиция в първата десятка на съвременните немски литератори, все по-често и по-красноречиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Германия.
Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авторитетни немски медии на най-новата българска история. Той включва България в темата на свои високотиражни книги и изнася лекции пред реномирани аудитории за неотдавнашното минало на родината си, което премълчавано и манипулирано, спъва до днес пътя й към съвременността.

Току що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейцария 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-минутен документален авторски филм под заглавие “Балада за български герои”. Става дума за уникален, заснет това лято в България съвместен проект с националния канал ZDF, който също ще покаже филма в неделя. Рядко германският зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищната комунистическа действителност в една страна на Източна Европа. Също така рядко от екрана са се чували толкова директни и неподправени описания на абсурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка на Европейския съюз.

Изграден върху пестелив, но много наситен авторски коментар зад кадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на политическите затворници, лежали десетилетия в комунистическите лагери и затвори като асеновградския горянин Стефан Вълков, носителя на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилия паметника на Сталин Георги Константинов, един от последните политически затворници на комунизма Янко Янков…

В самото начало Илия Троянов представя на любознателния немски зрител България: “Това е страна, която тоталитарната комунистическа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В него съществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначени за хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаване и унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои”.

Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените, набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунистическите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница – 1948 – 1963 и отново 1977 - 1980, 1952 – 1963, 1983 – 1989… Не дават мира очите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро, очите на хора, видели онова, което според Варлам Шаламов никое човешко същество не бива да вижда. Заедно с тях, с главните герои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджишкия затвор, Белене, поклонението на остров Персин, каменната кариера край Ловеч…

Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобразими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности – заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата за да спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от надзирателите и лагерните цигани трупове, хвърлени за назидание пред караулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодката труп, така че от него не остават дори и кости.

Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част на филма – в “България днес”. Софийските улици са място за парад на луксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка си пробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на разпуснатата комисия за архивите на ДС въвежда в обстановката на новата, предполагаемо демократична и европейска България: “Какво е днешна България? В България нещата се контролират от политици и бизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финансовия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащи връзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитализъм в положителния смисъл на тази дума.”

След него се зарежда динамично стакато от изказвания на Стефан Вълков (“Властващите днес са синове и внуци на бившите властници…”), на Георги Константинов (“Днешните служби без изключение се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бе насочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови групировки…”) и пак на Методи Андреев (“В България бяха откраднати милиарди долари – от български държавни фирми…”). Георги Константинов обобщава: “В България се създаде мафия, която разполага с несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат в най-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовият свят.”

Впечатляващо овладян, професорът-юрист, правозащитник от 80-те години и дългогодишен политически затворник Янко Янков безпощадно обяснява защо в днешна България просто не съществува това, което в Европа се нарича “правова държава”: В тукашната правна система, казва той, никога не се е развила законност. На фона на нелепи съветски паметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: “От влизането на Съветската армия до днес тук не е имало право и справедливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армия междувременно се е трансформирала в червена мафия.”

От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за разследвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления, над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността, извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казва проф. Янков, защото според него “в прокуратурата и съдилищата просто не съществуват служители, които да не са свързани или да не са зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансформирани мафиотски организации.”

Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се изпълнява. Грохнали и едва пъплещи из бюрократичните коридори старци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена минимална компенсация за времето, прекарано в затворите на социалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят без да дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба в служба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданите архиви на ДС. Илия Троянов разказва, как в България реалната история на последните десетилетия продължава да се държи под ключ. Властта в страната контролира спомена за миналото. Промяната от 1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в употреба като източници на историческо познание, а не като политическо оръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне до пречистване, до наказание и прошка.

Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Той обяснява, защо неговите бивши партийни другари, комунистите се боят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдържат много зло, в тези документи има много, много мърсотия извършена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казано от човек, познаващ предмета, за който говори.

Общо е възмущението и неразбирането на събеседниците на киноекипа за отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел, българска действителност. Методи Андреев: “ЕС игнорира, затваря си очите пред тези скандални развития.”

Публицистът Тошо Пейков се обръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сътрудничи отлично с комунистическата номенклатура: “В ЕС не се разбира скритата заплаха от това, че така се защитават интересите на Москва в ущърб на всички граждани на Евросъюза.” Янко Янков финализира този раздел с на пръв поглед парадоксалното заявление, че не може да се каже, че в държавата има мафия. Ако беше така, продължава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони мафията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там, казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.

източник тук

Дали светът е изправен пред нова студена война?

Светът е изправен пред нова студена война, този път в интернет.

Около 120 държави разработват онлайн приложения, чрез които мрежата се превръща в оръжие, смятат от McAfee. Дали това няма да стане причина за нова Берлинска стена

Светът е на път да се изправи пред нова студена война. Бойното поле сега обаче ще бъде интернет, смятат специалистите от един от най-големите производители на антивирусен софтуер McAfee. Според тях около 120 държави разработват най-различни приложение, чиято цел е интернет да се превърне в оръжие. А с тях могат да се атакуват финансови пазари, правителствени компютърни системи и стратегически производствени цели.

Всъщност, онлайн престъпленията отдавна не заплашват просто даден индивид, организация или индустрия. Те вече са реална опасност дори и за националната сигурност (например атаката на Китай срещу САЩ, която така и си остана забулена в мъгла). Техниките за пробиви в сигурността също бележат значителна еволюция.

Именно Китай е държавата с най-агресивни позиции в кибер войната. Освен САЩ, тя е осъществила набези и срещу Индия и Германия. Пекин естествено отрича това да е така. Отговорът на доклада от страна на Китай е, че страната също е била жертва на атаки от най-различни държави. Кои точно са те обаче не е ясно.

Според McAfee правителствата трябва да вземат сериозни мерки и да се погрижат за сигурността си. Иначе до 20 години можем да станем свидетели на истински, онлайн конфликт.

източник тук

Най-големите страхове на европейците

Тероризмът и войната са най-големите страхове на европейците

Въпреки че стандартът на живот в Европа никога не е бил по-висок, особено в бившия социалистически блок, европейците изглеждат угрижени и песимистични за бъдещето на обществата си, пише Wall Street Journal, позовавайки се на изследване на GfK, изготвено по поръчка на изданието. Около половината от запитаните Европейци споделят, че ситуацията в света се влошава, а 21% от тях завяват, че положението се влошава изключително много.

Изследването е включило 15 хил. души на възраст над 15 години в 16 европейски страни, включително и България. Около 5500 души са анкетираните в САЩ, Русия, Индия и Турция, на които са били зададени същите въпроси за сравнение.

Най-големите страхове на европейците в световен план са тероризмът - 17%, войната -15%, глобалното затопляне - 14% и природните бедствия -12%. Огромно чувство на неудовлетворение предизвиква сред хората начинът, по който светът се развива, казва 30 годишната Сара Полък, здравен изследовател в Лондон.

Най-мрачно настроени към бъдещето са гражданите на Турция, където 18% посочват, че нямат никаква надежда за бъдещето. В Европа този процент е около 7%, като водещи песимисти са гражданите на Източна Европа - Българите - 15% и Унгарците - 12%.

Това, което най-много им тежи на източно-европейците, се оказва, че е икономическата криза, като 29% от унгарците споделят това мнение. За Българите (29%) и Румънците (34%) най-големи тревоги се оказват природните бедствия и особено наводненията, които в последните години причиниха големи беди в региона.

Запитани какво правят, за да променят ситуацията, 34% от хората в Европа споделят, че се опитват да живеят като добри хора, 18% не правят нищо, 16% помагат на благотворителни каузи, 13% се стараят да почистват околната среда и 6% се уповават на религията.

Най-изненадващият момент от статистиката е мрачният и негативен поглед на европейците. Мисля, че сега хората са в по-голяма степен повлияни от медиите, отколкото преди години, казва Марк Хофман, директор на изследователския институт GfK в Брюксел. Има толкова много негативни новини, които допринасят за мрачните настроения на европейците, допълва той.

източник тук

Феноменът Гоце

Защо не се извърши радикална промяна и истинско осъждане на комунизма
Казва адвокат Иван Груйкин* в интервю на Весела Илиева, Point of view
29 Ноември 2007

Как ще коментирате факта, че 18 години след падането на Стената, България е единствената страна, чийто президент е бил служител на репресивната машина на бившата тоталитарна власт - комунистическата Държавна сигурност?

Безспорен и многозначителен факт, коментирането на който ме изпълва със съжаление и неудобство. Държавният глава на всички българи се оказва конюнктурна личност, без моралната сила на истински национален лидер, тясно скроен апаратчик, човек с двойна биография и двоен морал. Злепоставящо, особено пред чужденци... Това чувствам и непрекъснато го преживявам. Повече обаче ме притеснява липсата на адекватна обществена реакция и чувствителност към факта, че държавният глава е работил за тайните служби на комунистическия режим и че излъга публично за това.

Кои обстоятелства налагат импийчмънт на президента Георги Първанов, за който настоява Гражданска инициатива "Справедливост"?

През месец юли Комисията по досиетата оповести списък на лица, бивши и настоящи членове на Народното събрание, които са сътрудничили на ДС на комунистическия режим. В този списък беше и името на настоящия президент, оповестени бяха и документи, въз основа на които комисията се е произнесла. В основата на искането на съмишлениците от Гражданска инициатива "Справедливост" до Народното събрание за повдигане на обвинение срещу Първанов е разбирането ни, че с публичната лъжа за своето агентурно минало и с положителното си отношение към Държавна сигурност президентът наруши конституцията на България.

Това е така, защото по конституция президентът олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Което означава, че той не може да извършва действия, злепоставящи страната и представляващи заплаха за нейната национална сигурност. Лъжата на президента безспорно е действие, което злепоставя страната. Както и всяко друго неморално действие, извършено от държавния глава. Така, както неотдавна се получи при отстраняването от поста на израелския президент заради сексуални посегателства върху негови подчинени служителки. Или както беше при неуспелия импийчмънт на бившия американски президент Клинтън – също за лъжа и то доста по-лична и несвързана пряко с управлението на страната.

На второ място, работата на Първанов за ДС означава негова зависимост от нелегитимни и тайни центрове на реална власт, различни от конституционно регламентираните институции, в това число - зависимост и от производните на КГБ структури – настоящите руски служби. Всичко това създава реална заплаха за националната сигурност, което също е нарушение на конституцията от президент с такива личностни и професионални характеристики. И на последно място – с категоричната си реабилитация на ДС и положителното си отношение към нея президентът наруши и действащ закон – Законът за обявяването на комунистическия режим в България за престъпен.

Този закон обявява за престъпни освен БКП, също и всички други организации, които са се ползвали от нейната идеология и дейността им е била насочена срещу човешките права и основните демократични принципи, т.е. – и ДС. Като действа и говори в нарушение на този закон, Първанов наруши действащ закон и по този начин – и своята конституционна клетва и самата конституция. Всяко едно от посочените три основания е достатъчно за повдигане на обвинение срещу държавния глава и неговото отстраняване от поста президент.

Различни неправителствени организации се опитаха да мобилизират гражданска енергия за протест - за съжаление без особен успех. За какво говори гражданската пасивност при един толкова сериозен проблем като потъпкването на българската конституция от сегашния президент?

Веднага след внасянето и на нашето искане до Народното събрание съвместно с Асоциацията за свободно слово "Анна Политковская" организирахме мълчалив граждански протест пред президентството. Този протест се провеждаше всеки понеделник от 17.00 ч. в продължение на 15 седмици. Присъстваха средно около 60-80 души, понякога и повече. В медиите имаше почти пълно мълчание по тази проява.

Огромната част от гражданите дори не разбраха, че такова нещо се е случило. Почти не се разбра и това, че до момента близо петдесет народни представители са се подписали под искането за повдигане на обвинение срещу президента за нарушаване на конституцията (за повдигане на обвинението са необходими шестдесет). Всичко това повдига тревожни въпроси не само за гражданската взискателност и активност, но и за реалните властови механизми, които управляват държавата, институциите, медиите, и съществуват паралелно с официалните и предвидени в конституцията държавни органи.

На протестите не участваха политически представители на опозиционните партии. Има ли реална опозиция в България, след като тя мълчи по този важен въпрос - злоупотребата с президентската институция? Не съучаства ли опозицията чрез пасивността си в легитимиране на конституционните злоупотреби на президента?

Неколкократно сме изразявали нашето становище, че единствено адекватната реакция на опозиционните парламентарно представени политически партии след официализирането на работата на президента за ДС (споменатото решение на Комисията по досиетата от юли т. г.) е да напуснат Народното събрание. По този начин опозиционните партии можеха да изразят категоричното си неприемане на факта, че сътрудник на комунистическата Държавна сигурност е държавен глава осемнадесет години след 10 ноември 1989 г. Така щеше да се създаде траен символ за неприемането на този срамен факт и постоянен повод за напомнянето му, от една страна, и можеше да се получи морален импулс, който е особено необходим за възраждането или изграждането на силна и ефикасна десница в България.

Работи ли ефективно Комисията по досиетата до момента?

С оглед на условията, при които беше поставена от правителството в началото на своята дейност – мисля, че да.

Над 400 кандидати на местните избори бяха изобличени като сътрудници на ДС, повече от половината влизат активно в местната власт. Този факт нямаше резонанс в обществото. Бетонира ли се статуквото на обществен нихилизъм чрез инсценираното предизборно "тематизиране" на проблема с ДС във властта? Компрометира ли се дебатът за ДС – няма никакви последици за "изобличените", българинът е уморен от прехода и фиктивната политическа представителност?

След "преглъщането" от обществото на факта, че самият президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, разбира се, че безразборното говорене по темата за досиетата единствено дезориентира още повече обикновения гражданин. И има за цел окончателното дискредитиране и изхабяване на темата като цяло. Съдейки по резултатите, мисля, че тази стратегия работи успешно.

Няколкостотин хиляди са били сътрудниците на ДС -това е информацията, която от години обикаля като публична тайна. Малко са онези, които са се извинили и разграничили от миналото си и в новите условия компенсират тази срамна страница от живота си с обществения си ангажимент. Оттук ли произлиза трудността - поради толкова много съучастници да не се говори по темата или в най-добрия случай тя да се омаловажава?

Неочаквано големият брой на сътрудници на службите очевидно е част от проблема. Основното, според мен, обаче, както вече споменах, е фактическото управление на страната от нелегитимни и дори тайни центрове на реална власт. Те са свързани с тайните служби, като използват официалните институции за параван на своята противоконституционна и противообществена дейност. Примерът с президента Георги Първанов най-добре илюстрира как работи този механизъм.

Много повече са обслужвалите и обслужваните от системата и репресивните й структури, без да е било необходимо да са пряко свързани с тях. Такива се оказаха дисиденти и интелектуалци, публични борци за демокрация. Не е ли цинично, че докато бившите средностатистически номенклатури от тези среди оцеляваха при всички обстоятелства през социализма, играеха си на дисидентство през Перестройката и консумират днес западните икономически стандарти, преходът довърши трагичния живот на репресираните, на оцелелите от терора и лагерите на комунизма със социална мизерия и трагична, самотна смърт?

Това е едно безспорно несправедливо развитие на нещата и е част от същинския проблем – липса на реално скъсване със същината на комунизма като манталитет и нравственост, от една страна, а от друга – очевидното дирижиране на прехода от службите на комунистическия режим, което не позволи да се състои радикална промяна и истинско осъждане на комунизма и неговите метастази.

Вацлав Хавел беше казал за този особен тип хора, виреещи преди и след 1989 г. в Източния блок: "те са винаги оцеляващите - в това се състои тяхното щастие и нашето нещастие - като резистентни глисти винаги намират топлото отходно място, в което да се приютят и оцелeят". Груб тон, който не е присъщ на бащата на нежната чешка революция, безспорно, но може ли да се каже, че е прав и че основният проблем на съвременното посткомунистическо общество в България представлява именно статуквото на циничността, наложена в прехода?

Мисля, че основните проблеми днес наистина се измерват в морални категории. Средата, която прави възможни коментираните от нас особености на българския преход, се характеризира с липса на ценностен фундамент, с липса на общо базово разбиране на добро и зло, т.е. кое е приемливо и недопустимо, кое е морално и безнравствено. В една такава среда не за пръв път в България се стига до ситуацията, че "свестните у нас считат за луди", а "героите на нашето време" са всеядните конформисти, които винаги оцеляват. Цинично, но безнадеждно логично при коментираните особености на обществената среда.

Кое е по-страшно - имитацията на граждански ангажимент или отсъствието му?

Не правя разлика между двете. Имитацията е възможна там, където няма автентична гражданска активност, а липсата на такава неизбежно предполага появата на имитатори.

Къде виждате потенциал и ресурси на гражданското общество у нас?

В отговорното и честно говорене и действие на всеки, който чувства граждански дълг да го прави, без да държи сметка за вероятната предопределеност на неуспеха и неудобствата, които такова поведение създава. Това вече би било сериозен успех и начало на дългоочаквания морален импулс, без който истинската промяна в България е невъзможна.

*Иван Груйкин е завършил юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1992 г. От 1994 г. работи като адвокат. Интересите му са предимно в областта на нестопанското право и религиозните права и свободи. Публикува статии в периодичния печат по актуални теми и анализи на законодателството и практиката на държавните органи в областта на човешките права. Учредител и председател на нестопанската организация "Българско правно дружество".

източник тук

Внимание: животът е опасен за живота!

Тоталният брюкселски контрол
сп. „Шпигел”
11 Декември 2007

Европейската комисия иска да защити жителите на Европа от болести и всякакви опасности, бълвайки инструкция след инструкция. Нима гражданинът на XXI в. стремително оглупява?

Диего нямаше никакъв шанс за успех: едногодишното дете не успя да запали нито от една от запалките made in China, нито от френското "защитено от деца" изделие. По-големите деца като петгодишната Теса след три минути приведоха китайската запалка в действие, а малко по-късно се справиха и с френската.
От гледна точка на бюрократите този научен експеримент с малолетни се е увенчал с пълен успех. Та нали според предписание N К 1567 на ЕС от 11 март 2008 г. в продажба трябва да постъпват само "защитени от деца" еднократни запалки. А дотогава тяхната "детоустойчивост" трябва да бъде потвърдена в лабораторни условия.

Продуктът ще бъде пуснат на пазара само ако не повече 15 от 100 деца на възраст до 51 месеца успеят да запалят запалката. Явно е само въпрос на време брюкселската мелница да започне да контролира всичко чрез нелепи нормативни изисквания. Та нали контрольорите от ЕС трескаво се стараят да обхванат в инструкции и последните кьошенца на географията и битовите ниши: от финландското мече Инари на север до кипърския град Лимасол на юг.

Те се опитват да регламентират и нормите на шум, и мерките за защита на почвения слой от разрушение, и работниците от слънчевите лъчи, и особено - непушачите. При това председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и неговите 26 комисари се ръководят изключително от добри намерения. Те не искат да ги смятат за върли бюрократи, затова влизат в ролята на ангели-хранители на всички свои съграждани - те искат да гарантират спокоен живот, в който няма място за опасности.
ЕС трябва да убеди 493 милиона потребители в Европа, че се грижи за тях, се казва в новия "Стратегически документ за защита на потребителите", автор на който е ЕК в Брюксел. При това много от директивите на ЕС са просто гротескни, някои са безсмислени, макар че някакво рационално зърно все пак има. Но като цяло резултатът е, че се създават все нови и нови контролни учреждения.

Например властите в много градове и региони, подчинявайки се на разпореждане от Брюксел,

сега съставят т.нар. карти на "шумово замърсяване"

Те трябва да измерят нивото на шума на всяка улица - в центъра на града, в промишлената зона, край жп линиите или във вилните зони. В някои места тази гигантска работа вече е свършена, в други - тепърва започва. Но недоволни са всички.

"Ние просто затъваме в това море от числа. А в резултат на тази скъпоструваща измерителна кампания ние ще узнаем това, което и без това ни е отдавна известно - че на натоварените и обкръжени от пътища квартали е по-шумно, отколкото във вилните зони, където скоростта е ограничена до 30 км/ч", възмущава се кметът на Мюнхен Кристиан Уде. Преди много години Мюнхен и други градове сами са си съставили т.нар. кадастри на шума. Но те са неизползваеми, защото Брюксел си е изобретил други критерии и сега ще трябва да се мери наново.

Защитата на интересите на човечеството в ЕС е насочена най-вече към санитарните норми за хранителни продукти. Тяхната цел е цикълът на хранене - от производителя до чинията на потребителя да бъде напълно регламентиран: и производството, и превозът, и продажбата. Разбира се, и тук са водени от добри намерения - грижа за здравето на европееца.

Проблемът е, че и новите правила не дават гаранции нито срещу скандалите с развалено месо, нито от ексцесии с пестициди. Затова пък могат да породят куп други нелепости. На практика се получава така, че свиневъд от Вестфалия, пасящ свинете си в собствената си гора, както това е правел и дядо му, нарушава предписанието на ЕС, че отходните течности от добичетата не се стичат в бетонни тръби, както изискват правилата, а попиват в почвата на същата тази гора.

Усърдието на брюкселските любители на норми и стандарти доведе някои производители до разоряване. Например изискването за задължително наличие на водопровод и електричество за производството на сирене по стандартите на ЕС означава, че много сортове алпийски сирена не могат повече да бъдат правени. А инвестициите, нужни да се изпълнят предписанията на Брюксел, за малките производители на сирене са просто немислими.

Да не говорим, че днес всеки, на когото му хрумне да вземе кана и да отскочи до някой фермер за прясно мляко, нарушава алинея 1 на параграф 17 на "Постановлението за санитарните изисквания към продуктите за хранене от животински произход", което гласи: "Забранява се да се дава на потребител сурово мляко и суров каймак".

Само в изключителни случаи и при спазване на множество подробни правила фермерът може да продаде на купувача непреработено мляко. В списъка с изискванията е регулирано всичко: от параметрите на пода в помещението, където се съхранява млякото, до материала, от който трябва да бъдат направени вратите на краварника. Освен това на видно място трябва да има предупреждение: "Преди употреба суровото мляко трябва да се свари".

При целия този разгул на стандартизация от полезрението някак си е изпаднал "разумният гражданин", за когото толкова обичат да говорят политиците.

Създава се впечатление, че

европейците на ХХI век стремително оглупяват

и без помощта на Големия брат от Брюксел няма да оцелеят.
Да допуснем например, че един германец реши да си построи виличка в Майорка. Ясно е, че той се излага на немалък риск, защото може да му пробутат заразен участък. Затова еврокомисарите предложиха на Европарламента да приеме директива за "защита на почвата", предписваща проверка на състоянието на повърхностния слой на почвата в цяла Европа, участък по участък - от Полярния кръг до Сицилия.

Авторите твърдят, че това е нужно за опазване на околната среда. Проблемът е, че тъй като ЕС има само частична компетентност в тази сфера, повечето страни членки сами решават как да постъпят с резултатите от тези проби, което пък обезсмисля начинанието.

Тъй като ЕС е такъв майстор на регламентацията, различните обединения на предприемачи, фирми и граждани все по-настойчиво искат да бъдат защитени - както в сферата на трудовите отношения, така и в частния живот. "Появи се търсене на бюрокрация", отбелязва министърът по европейските въпроси на провинция Хесен Фолкер Хоф. Защитниците на потребителите, на децата, на животните, на пациентите и още бог знае на кого непрекъснато предлагат нещо да се регулира, а най-добре - направо да се забрани. Чиновниците от Брюксел с благодарност подхващат всички предложения.

Ажиотажът около изтеглянето на продуктите на американския производител на играчки "Мател" в края на лятото е ярък пример за това. Направената в Китай кукла бе боядисана с боя, съдържаща олово, а в друга играчка имаше малки магнити, които децата можеха да глътнат. Милиони вредни играчки бяха изхвърлени от лавиците на магазините и детските стаи.

Еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева бе доволна. Системата за ранно оповестяване проработи. Нищо, че след няколко дни истината се оказа доста по-различна. Това не попречи на комисаря по промишлеността Гюнтер Ферхойген да внесе в Европарламента нов законопроект, съдържащ "най-строги предписания за безопасност". Но дали детските играчки станаха по-безопасни? И на кого ще навреди още едно такова постановление?

Всъщност от този поток от предписания даже юристите са ужасени. Миналата година председателят на Конституционния съд в Германия Ханс-Юрген Папир предупреди, че "напоследък има твърде много излишно регламентиране" и затова правовият ред рискува "да задуши у хората чувството за собствена отговорност".

Но Брюксел не се терзае от подобни съмнения и продължава да усъвършенства тоталния контрол. "Всеки гражданин е потребител. Всеки потребител е потенциален обект на защита."
Това лято бяха предприети най-подробни и сложни правила за това какви рекламни примамки могат да бъдат използвани върху опаковката на продуктите. Там подробно е описано кога производителят може да рекламира питателните качества на продукта.

Например има следното задължително условие: хранителният продукт трябва да има положителен "профил на калоричност": да не е твърде мазен, да не е твърде сладък, нито твърде солен. И само "добрите" продукти могат да се рекламират, "лошите" трябва да се скрият. А може би скоро съвсем ще изчезне нуждата от рекламни агенции, тъй като Брюксел вече ще съставя списък с рекламни слогани, които могат да бъдат използвани. Така че производителите ще могат да избират реклама от централен регистър от такива изречения като: "Укрепва защитните сили на организма" или "Калцият е важен за здравето на костите".

"Кредото на тази комисия е: аз забранявам, значи аз съществувам",

жалва се евродепутатът от Партията на свободните демократи Силвана Кох-Мерин. Брюкселският синдром процъфтява и от факта, че "имаме 27 комисари, а всеки комисар си има свое поле, където иска да се изяви". Така министър Хоф обяснява феномена на непрестанното съставяне на норми. Например на еврокомисаря по здравеопазването Маркос Киприяну едва ли не всеки ден му хрумват нови идеи. Той иска да влезе в историята на ЕС също както своя предшественик от Ирландия Дейвид Бърн, прочул се с борбата си за "Европа без цигари".

Киприяну иска да избави Европа от алкохолизма. Затова иска на младежта да се забрани да употребява не само твърди напитки, но и вино, и бира. А върху всяка бутилка с гигантски букви да е написано: "Алкохолът е вреден за вашето здраве". Даже Върховният съд на провинция Северен Рейн - Вестфалия в гр. Хам се усъмни в ценността на такова просветителство.

"Осведомеността за въздействието на алкохолните напитки се отнася в нашето общество към базовите сведения, които са известни на всеки", отбеляза той в едно от своите решения.
И тъй като здравеопазването все пак е в компетентността на всяка държава и Брюксел малко може да се намесва там, еврокомисарите трябва да проявяват фантазия, за да наложат нормите си. Когато налагаше тоталните мерки срещу тютюнопушенето, Бърн се позова на правомощията на ЕС в областта на охраната на труда.

Киприяну отива още по-далеч - в описанието на своя нов "стратегически подход към здравето в Европа" той стъпва върху опасността от "трансгранични епидемии" и заплахата от "биотероризъм".

"Това, от което наистина имаме нужда, са директиви, които биха ни защитили от защитниците на потребителите в ЕС", горчиво заключава Александър Радван, депутат в Европарламента от ХСС. Внимание: животът е опасен за живота!

източник тук

Бог с малка буква, Сталин и Хитлер с главна?

Защо българските медии пишат Бог с малка буква, а Сталин и Хитлер - с главна?
Никола Стоев

В произходните от латинския езици християнският Бог (по подразбиране универсалният Творец на живота) обикновено се изписва с главна буква. Изрично граматическо изискване затова не съществува, но традицията се е превърнала в неписано правило. Принципната логика на главните букви в писмения език, като че ли започва точно от понятието за Бог – най-напред Христос се цени, а след Него, единственото Му творение по Негов образ и подобие – човека и накрая идват названията на населени места (т.е., названия на събирателни пунктове на хора сътворени по Негов образ и подобие, които наименоват сами местата, както и всякакви други собствени имена, отзад които са склонни да виждат присъствие на душа, напр. на любими животни).

В българския език също така няма изрично правило как да се изписва първата буква на християнския Бог (универсалния Творец), както и няма традиция за Неговото унифицирано транскрибиране като писмена форма. Понякога все пак се срещат отделни журналисти, които употребяват главна буква за изписването Му. Но няма случай, в който Сталин, Хитлер или името на пишещия даден материал да е написано с малка буква, освен ако писането не се извършва в някой Интернет форум. Всеки човек е Божие творение (да изключим не особено интелигентната алтернатива за галактическа случайност при сътворението), но това достатъчен довод ли е да се поставя творението над Твореца? И защо в българската култура за разлика от западната, не успява да се наложи потребност от универсализиране ползването на главна буква при изписването на християнския (универсалния) Бог?

Вероятно всичко започва от това, че става дума за етическа инерция и за липсваща вътрешна светлина, мотивираща човек в най-интимното да докосва трансцедентен смисъл. Очевидно е, че на практика поставеният проблем изобщо не съществува за много журналисти (и не само журналисти) в България. Но той все пак съществува обективно и представлява една интересна събирателна реалност.

Какво обуславя съществуванието му? Несъмнено 45 годишният атеистичен режим, в който идеологията е трябвало да осмисля начина на живот, мачкайки личния избор, е белязал масовото мислене с инерция и повърхност.

Друг предопределящ фактор е заличаването на светостта от първичната психология на личността. Заличаването е текущ и незавършен процес, детерминиран от цял комплекс от исторически, социологични и философско-емпирични фактори, сред които независимо от възможните интерпретации, изпъкват атеистичното наследство на близката ни история и индивидуалистично-консумативната природа на съвременната масова култура.

Социалният ни елит най-прозрачно дефинира тази тенденция като поведенчески стил. Например, настоящият първи мъж в държавната йерархия често се е обявявал за атеист, но това не му пречи да целува по празници ръката на патриарх Максим. Последният винаги охотно му я е протягал. В случаи като този, автентичните ценности на вярата се редуцират с колкото показно, толкова и инерционно лицемерие до фолклорна символика, целяща в най-добрия случай (като подминем фарса в нея) да стимулира пробуждането на някакво самосъзнание за обща национална принадлежност.

Българската Православна Църква (БПЦ) за 18 години не се опита да постави с подходяща аргументираност темата за писането с главни букви на Бог и Църква във фокуса на една дори периферна обществена дискусия. Безспорно днес БПЦ не е нито духовен лидер, нито притежава кой знае какъв авторитет в обществото, но това не е първопричина, а е следствие от социалната й неефективност. Поради липсата на исторически стремеж за вграждане на достатъчна рационалност в съзерцателните й форми (не случайно в Православието никога не се зароди Просвещение), БПЦ се озовава в позицията да компенсира тази липса с популярен фолклор в сравнително редките си усилия за упражняване на социална активност. За нея фолклорът има комуникативно и популяризаторско предназначение (напр. участието на свещеници по панихиди и сватби, в почерпки, когато не се свързва с индивидуално чревоугодничество, свидетелства за търсене на комуникация основно на битово - фолклорно вместо на пасторално и евангелизаторско ниво).

Не трябва да се изпуска и духовното невежество като фактор, представен във всички съсловия на днешното българско общество. Той обикновено предопределя неспособността да се дефинира трансцедентното в интимно. От тази неспособност следва осъзнаването на индивидуалния "аз" предимно през инстинктите и по-опосредствените рефлекси и емоции, като рационалните препратки към някакъв етично обоснован универсален смисъл си остават изключения, заключени в душите на сравнително малък брой индивиди.

Липсата на потребност от изписването на Бог с главна буква отразява дефицит на етическа чувствителност. Етиката със своя синтез от принципи и правила, определя с първична антропологичност социалните взаимоотношения. Затова не е случайно, че при недостиг на етическа чувствителност, структурата на социалните отношения в българското общество функционира като параметрично следствие на силната му имуществена разслоеност, слабо ефективната икономика, формалното и корумпирано правосъдие, интелигенцията с предимно местна полезност и президент успешно вербуван за доносник на ДС само 3 седмици преди падането на комунизма.

Не на проституцията

Искам отново да ви обърна внимание на това, което се случи на конференцията срещу трафика на жени на 5 октомври в НДК. Тогава съвсем официално стана ясно, че българското правителство направи рязък завой в политиката си относно легализирането на проституцията. Всички медии определиха този ход като неочакван и изненадващ. Организатори от българска страна бяха Института за демокрация и стабилност в Югоизточна Европа с председател Надежда Михайлова и Фондация Български център за джендър изследвания, с която гражданското ни сдружение, Асоциация Общество и Ценности, подготви открита позиция срещу легализацията на проституцията. Тази конференция беше организирана с подкрепата и участието на държавния департамент на САЩ, както и на няколко международни неправителствени организации.

Важно е да се отбележи, че за пръв път президента на България участва в конференция посветена на трафика. Освен той, на откриването говориха минисътра на вътрешните работи Румен Петков, министъра на правосъдието, главния прокурор, посланика на САЩ у нас и председателя на държавната агенция за закрила на детето. Много ясно още в началото се разбра, че правителството променя посоката в политиката си спрямо проституцията.

Наскоро по-случай европейския ден срещу трафика на хора можеше отново да се види в медиите, волята и решението на правителството да се изправи срещу легализиране на проституцията. Тази позиция бе отново затвърдена в изказванията на управляващите. Изпращам ви копирани новините по-долу, където сами можете да се уверите. Това действително е разка промяна, на фона на пропагандата в медиите за последните 6 месеца (април-септември) в полза на легализирането на проституцията, когато не можеше да се чуе друго мнение.

Това е една не малка битка, която спечелихме, имайки предвид последствията от легализацията (увеличаване трафика на жени и деца, детската проституция и т.н.). В речта по време на откриването президента, спомена че натискът на гражданското общество трябва да продължи и за това как непрекъснато са били подложени на този натиск.

Професор Джанис Реймънд, която беше една от главните говорители на конференцията, като съпредседател на Международната коалиция срещу трафика на жени ми сподели, че наскоро в Румъния са направили същата конференция и не е дошъл нито един представител на държавната власт. Тя каза, че можем да се гордеем с това, което сме постигнали и че присъствието на президента и другите представители на властта на конференция срещу легализацията на проституцията изпраа ясно послание за позицията на правителството.

В деня преди конференцията изпратихме съобщение до медиите по повод събраната гражданска подкрепа и направеното от Асоцияция "Общество и Ценности", което беше публикувано в сайта на новинарската агенция "Нетинфо" и Dir.bg Николай Радулов от Института по демокрация беше изцяло заимствал в изказването си много от нашите материали за проституцията.

На самата конферецния имахме благоволението от организаторите, които ни предоставиха възможността да разполагаме с маса точно до входа на залата. Там бяхме сложили събраните над 3200 подписа, подкрепата от 35 неправителствени организации, изготвената брошурата (намерила място в материала на автора от в-к Капитал). Много ключови хора чуха за направеното от нас и имаха възможност да подкрепят петицията на място. По време на дискусиите бяхме сред най-активните участници.

"Гражданският ни натиск" за последните 7 месеца се състоеше в изпращане на писма, събиране на подписи и гражданска подкрепа, провеждане на срещи с неправителствени организации, държавни институции, депутати, дипломати и представители на международни неправителствни организации, образоване с материали по темата, направата на брошура, изпращане на информация до пастори и църкви в страната по повод подписката и информиране на медиите.

Благодарение на тези граждански действия, подкрепата на лидерството, активната въвлеченост в събирането на подписи на църквите от Апостолска Реформирана Църква, както и на много други от страната, усърдните молитви на ходатаите от църква Прелом се превърнахме в един от основните двигатели на тези промени. Надежда Михайлова назова в речта си на откриването на конференцията направеното от гражданските неправителствени организации - "апостолско дело." И мисля че беше права.

Благодаря на всеки от вас, който беше част от гражданските ни действия срещу легализиране на проституцията!

Можем да кажем, че постигнахме тази цел. Освен по другите проекти свързани със семейството и борбата срещу порнографията ще продължим да следим събитията в тази сфера и да оказваме натиск с цел намаляване на проституцията и трафика в България. Искам да ви поканя ако желаете да се присъедините към гражданско сдружение "Асоциация Общество и Ценности" да ни подадете вашето име и имейл за да може да се свържем с вас на адрес: zorryalex@vip.bg (Зорница Александрова).

Михаела Джоргова
Координатор на "Гражданско действие срещу легализацията на проституцията"

Айляк.bg

Двете снимки се допълват една друга. Като ги гледаш, хем ти е смешно, хем не, понеже откриваш много от собственото си мислене в тях.
Добрата новина е, че има надежда за промяна.

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ В Криптата на Уестминстърското абатство:
Когато бях млад и свободен и Въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех.
Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя Живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.
Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а Кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

Фитнес център за душата

Роки Балбоа намира изкупление. Възможно ли е Рамбо да e следващия?
" Ти можеш да превъзмогнеш миналото си без значение какво се е случило", каза той. "Ако уповаваш на Бог, с негова помощ, можеш да превъзмогнеш миналото си и да се родиш наново."
Това е интересен цитат. Вероятно се чудите, кой го е казал. Звучи сякаш принадлежи на известен евангелски лидер, или може би на някой със силно свидетелство, или вероятно някой младежки пастор се надява да промени атмосферата в претъпкана зала от млади хора.
Или бихте ли повярвали, че това са думи на Роки Балбоа?
Или да съм по-точен думи на Силвестър Сталоун - актьорът, който създаде и игра в именитата поредица от филми за посредствения боксьор, станал неколкократно световен шампион в тежка категория в различните серии от филма.
В телеконферентна връзка с пастори и религиозни лидери Сталоун говори по теми като това да се родиш наново, както и за християнските елементи на необичайният шести филм от поредицата, който трябва да излезе по екраните на 22 декември.


Признавам, това ми е любимият филм от поредицата. С изключение на петият, който не трябваше въобще да се заснема. Имам у нас поредицата на DVD. И сега трябва да си купя още един, когато шестият и теоритично последния филм излезе на пазара. 
Вярно е, че бях много скептичен, когато се обадих по телефона. Когато научих, че филмът е насочен към аудиторията от зрители, предпочитащи филми свързани с "вярата и ценностите" наистина се засмях с глас. Мисля си, че точните ми думи бяха: " Не мога да повярвам това!" 
Но след това се заслушах.
Моля разберете, че причината да съм такъв почитател на филмите за Роки не е, защото те разказват за някакъв победен боксьор, който се превръща в големия късметлия. Дори не харесвам бокса. Но обичам истории за изкуплението. 
Сталоун припомни на участниците в тлеконферентната връзка, че началният кадър на първия филм започва с картина на Исус, който гледа надолу към Роки, намиращ се на ринга в един занемарен тренировъчен салон. Аз вече знаех това, така че не трябваше да гледам филма отново, за да го проверявам. Но за дълго съм се чудил, защо той избра да започне с този кадър. Никога не съм мислил, че самият Сталоун ще ми обясни това, но тази семица той го направи за мен, както и за всички участници в телеконферентната връзка. 


В началото той обясни, че усетил подбуждане да напише първия филм и вярва, че този подтик е дошъл от Бог. Каза, че характерът на Роки трябвало да отразява отличителните черти от характера на Исус.
" Сякаш той беше избран, Исус беше над него, и той трябваше да бъде човекът, живеещ по примера на Христос", каза Сталоун." Той е много, много милостив. Не задържа огорчение. Винаги обръща другата буза. И сякаш целта на живота му е в това да служи."
Но Сталоун признава, че в собствения си живот той не е последвал смирения пример на боксьора, превърнал го в холивудска звезда. 
" Израстнах в католически дом, в християнско семейство, посещавах католически училища и бях поучаван във вярата и напреднах доколкото можах в нея", споделя той." И знаете как става, до един ден, в който излязах в т.нар. реален свят и бях изкушен. Някак загубих пътя си и взех много грешни решения."


"Наистина ли?", казаха всички читатели на списание "People".
Но Сталоун добави, че преминава през период на промяна в живота си. Той е осъзнал, че е грешно да поставя кариерата и популярността си като приоритет над семейството си. 
"Колкото повече ходя на църква - казва той - и колкото повече напредвам във вярата си в Исус, слушам Неговото Слово и оставям да ме води, усещам сякаш тежести падат от плещите ми. "
И признавайки, че аналогията му може да е малко банална, той прави сравнение между физическия и духовния фитнес.
" Ти трябва да имаш опита и водителството на някой друг. Не можеш да тренираш себе си",споделя той. "Аз се усещам по същия начин за това каква е целта на християнството и целта на църквата: "Църквата е фитнес центъра за душата." 
И той добавя, че неговия житейски опит е това, което му е позволило да напише последния филм от тази дълга поредица.
" Аз трябваше да премина през моите скърби и изпитания- казва той -преди да стана достатъчно зрял, за да знам как да напиша история като тази за Роки Балбоа."


Така, че от някой, който започна разговора като присмиващ се скептик, който не очаква Роки Балбоа да бъде обявен като християнски филм, трябва да призная, че бях спечелен от истинската история на изкупление, която чух. 
И така, какво предстои на Сталоун?
Мога само да си представя Рамбо, промъквайки се в Бирма, за да освободи християнски мисионери, които са задържани от бунтовници. И като непобедимият човек - армия се вглежда в очите на обикновените хора от Оклахома и Южна Каролина, рискуващи живота си за евангелието, той е дълбоко докоснат от тяхното посвещение. 
О, чакайте.
Не се шегувам.
"Това възпламенява нещо в него. Първоначално той не може да повярва, понеже е видял твърде много. Огорчен е. Но когато среща тези хора и поглежда в очите им, той е отнесен и буквално е пленен от това преживяване - казва Сталоун. - Той е християнски войн! Можете ли да повярвате това?"
Аз го вярвам.

Източник: www.cafereformation.com

American Idol

Това е интервю с победителката от последния пети сезон на американският Music Idol - American Idol.

Мендиса
Години: 29
Град: Antioch, TN
Audition City: Chicago
Любима изпълнителка: Alicia Keys, Beyonce, India.Arie (Алиша Кийс, Бийонсе, Индиа Ейри)
Любим изпълнител: Justin Timberlake, Stevie Wonder, John Legend(Джъстин Тимбърлейк, Стиви Уондър, Джон Ледженд)


Kога за първи път започна да пееш?
- Не си спомням да не съм пяла.

Имаш ли някакъв опит в пеенето?
- Да. Имам степен Бакалавър по музика, специалност концертно и воклано представяне от Университета Фиск.

Какви други таланти имаш?
- Актьорство.

Ако не участваше в Аmerican Idol, какво щеше да правиш?
- Аз пея за да живея и това ми харесва! Просто щях да продължа да правя това, което обичам!

Какви са личните ти цели в живота?
- Да срещна и отида при Опра!

С кой албум искаш твоите приятели да те изненадат?
- На Avril Lavigne - "Under My Skin"

Кой е твоя AMERICAN IDOL?(АМЕРИКАНСКИ ИДОЛ)
- Бер Мур, автор и говорител. Тя ме вдъхновява да живея повече като Исус и аз искам да правя същото.

Имаш ли си твои ритуали и неща които правиш преди всяко твое представяне?
- Моля се и пея.

Най незабравимите моменти в животът ти?
- Това е дълга история, но накратко бях включена да изпълня кратка песен в един бар. Репетирах толкова много,че когато бях на сцената изгубих гласа си по средата на песента "Ти Даваш Добра Любов". Отмених представянето си и отпратих хората по домовете.

С кой момент в животът си скоро си се гордяла най-много?
- Момента когато станах двадесет и четвърта в класацията на American Idol.

Ако нямаше талант за пеене, какво би правила?
- Бих станала помазан и ефективен библейски преподавател.

Какво е определението ти за AMERICAN IDOL?
- Някой, на който да подражаваш на сцената и извън нея.

Кой е твоя фаворит от журито и защо?
- Хмммм.... това е труден въпрос! Моят отговор се промени наскоро, но ще заложа на Паола. Тя се справя в много трудни ситуации.

Какво би изненадало хората да научат за теб?
- Че си смучех палеца до 24 годишна! Слава Богу за това зъбите ми не стигнаха Будапеща!

Как това промени животът ти? (Участието в American Idol)
- Сега всички ме познават.

Имаш ли си талисман?
- Не.

Кой е твоя герой в живота?
- Моя герой е Исус. Той спаси живота ми.

Кое е нещото с което се бориш в живота си?
- Моята голяма битка е да бъда много силна в живота. Боря се всеки ден и ще победя.

Мислиш ли че прослушването беше справедливо?
- Мисля че да. Въпреки че имаше невероятни хора, които бяха елиминирани твърде рано. Не мога да се примиря с това в ума си.

Ако победиш, на кой ще благодариш първо?
- На Исус! Той е толкова добър към мен!

И Н Т Е Р Н Е Т Д Ж И Х А Д

Днес мюсюлманите прилагат най-съвременните информационни технологии със статегическата цел да разпространяват своята религия както, във виртуалния така и в естестевния свят.Те водят последователна битка за ума и сърцето на хората.

Когато в ислямско общество "мекият" ислям не функционира достатъчно ефективно, джихад е единствената алтернатива за въвеждането на ред и спокойствие от брадатите имами. Основно задължение на мюсюлманите е да завладяват нови пространства. За тази кауза джихад е бил и си остава най-ефективното оръжие. Ислямът днес е най-бързо разпространяващата се религия в света.

Глобалното радикализиране на исляма в интернет е методично, ежедневно и ежечасно. Много популярни са религиозно-образователните сайтове, където с едно кликване може да се свържеш, онлайн, с местния имам. Опитите за изграждане на успоредно общество с радикални идеи и поведение включват умелото използване на религиозната идеология и методично манипулиране на съзнанието на мюсюлманите. Ислямското интернет пространство целенасочено задълбочава мюсюлманската дезинтеграция и отглежда уродливи форми на религиозен фанатизъм и домашен тероризъм в демократичните държави. Тенденцията в момента е ислямистите да се увеличават не от емигранти, а от приели исляма натурализирани местни граждани. В този процес интернет е полето, където се води последователна битка за християнските и немюсюлмански души. Резултатите са наистина впечатляващи. Десетки хиляди европейци, през последните години, са се отрекли от християнството и са приели исляма.

Радикалният ислям възпитава в интернет мрежата ново поколение бойци, обсебени от демона на отмъщението, мотивирани и решени за терористични действия. На практика дори не е необходимо да се членува в терористична организация. Достатъчно е само остановяване на връзка със съмишленици и преминаване на онлайн обучение.

Тази мощна интернет война е не само много добре организирана и структурирана да покрива региони и социални групи, но е и добре обезпечена финансово. Огромен ресурс се инвестира в изпращане на мултиезични послания към целеви групи на интернет аудиторията. "Хизбула" подържа пет мултиезични сайта. "Хамас" оперира на осем езика. Сирия активно съдейства с три свои фирми за стабилното интернет позициониране на терористични интернет старници.

Обикновения мюсюлманин преминава от просто любопитство към виртуалния джихат и усвоил онлайн идеологията и терористичните умения се завръща в реалния живот като изграден терорист ислямист. При исляма виртуалната реалност не остава в мрежата, а прониква в реалния живот.

Докато виртуалния джихат продължава да се разпространява в интернет, идеологията на тероризма ще продължава да вдъхновява и организира извършители на реални терористични атаки.

Източник: Красимир Партовски http://kpmn.blog.bg/

Чудя се кога ние, християните ще се светнем в какво време живеем и ще почнем да използваме ресурсите, които имаме пълноценно, и то към цялото общество, а не само към себеподобните си.

Що е то Двата кръга?

Има 2 вида хора - вярващи (1%) и невярващи (99%).

С какво се занимават вярващите? Със себе си. Всички проекти на църквата са насочени за вярващи ( и дори и да не са, са с религиозна терминология, което ги обезмисля). Събранията ни, албумите, web страниците и служенията ни.

А къде е нашата обществена позиция? Какво мислим за проблемите на деня? Как хората да разберат за реалния Бог, ако Той няма мнение по въпросите, които ги вълнуват? Нашите актуални теми вълнуват ли обществото? Къде е гласът на църквата?

Ние често се затваряме в нашето нещо, в нашия християнски свят, лепим си рибки навсякъде, не ходим по "нечисти" места, не говорим за "мръсни" теми и се отделяме от света, чакайки Исус да ни "отърве" от греха около нас. Tрябва да престанем да делим хората на вярващи и невярващи!

Всъщност Големия кръг това не е просто проект, а достигане на обществото, съвкупност на проекти, начин на мислене, излизане от черупката.

Някой християни не планират нищо - чакат Исус да се върне. Други планират как да влязат в служение и след това цял живот дейноста им е около това служение.

Ние имаме и друга задача и тя е обществена. Така, както да влезеш в служение и да послужиш на нуждата на хората в църквата е важно, ние трябва да се попитаме какъв е нашия обществен призив. Как ние ще повлияем на обществото около нас. Как ще помогнем за разрешаването на актуалните въпроси на ежедневието? Има ли област, която ни вълнува и искаме да променим?

Някой трябва да реши проблемите на нацията с корупцията, катастрофите, замърсяването, бедноста, здравеопазването, бюрокрацията, обслужването, услугите и тн.

Някой трябва да е реформатор - кой ако не църквата на живия Бог. Ако наистина вярваме че имаме реални отговори как едно цяло общество да е благословено, да ги извикаме от покрива.

Как да разберем коя е нашата област? Нормално е да сме свързани по някакъв начин с нея - аяко работим в дадена сфера и тя ни е интересна, може би трябва да започнем от нея.