понеделник, 9 март 2009 г.

Лъжица за моята или твоята уста





Според една притча в ада имало много храна и много големи лъжици, така че човек не можел да докара храната до устата си. В рая също имало много храна и много големи лъжици, но там хората се хранели един друг.
Като християнска нация би трябвало и на земята да се отнасяме един друг като в рая, защото библията ни учи да обичаме ближния като себе си и да се отнасяме с другите така, както бихме искали да се отнасят към нас.
Но на практика наша национална черта е да се издигаме индивидуално и да оцеляваме индивидуално, да се вглеждаме най-вече в себе си, а у другите да виждаме преди всичко недостатъците.
Известно е, че българите не ценим тези, които са успели, не ценим и тези, които са във властта.
За нашенеца всички във високите позиции са маскари, а новите които идват са същите като предишните. Може би се опитваме да признаем някого едва след смъртта му, но дори тогава оплюването не престава. Така и не си даваме сметка, че унищожавайки личностите си, смачкваме и достойнството си като българи, като държава и народ.
Кой ще се сети през по-новата ни история за някой лидер, който да е признат и приет, да е уважаван от противниците си и от целия народ, да е станал обединяваща личност?
Та ние не признаваме дори Бог като Единственият, а Го слагаме в графа – „има някаква сила”
Толкова дълго не сме били свободни, че сме се научили да мислим само за себе си и своето. И ако може да се доберем до нещо чуждо или държавно, без никакви угризения заключаваме: държавата не мисли за мен, защо аз да мисля за нея.
Мисленето ни за другите стига най много до семейството. Само там можем да разчитаме на подкрепа и радост за постигнат успех.
В други народи, хората се радват на чужд успех, дори да не познават човека, а ние се радваме повече на изнесените най-често непроверени факти от миналото им, от личния им живот, насочени преди всичко да смачкат решилият да се издигне над другите. Дори в спорта трудно успяваме като отбор, а индивидуално се представяме доста добре.
Вродената ни мнителност, недоверието към всички, особенно към която и да е власт са все черти присъщи на българина, черти които ни пречат да се организираме и да постигнем нещо заедно или нещо за някой друг. За това символът на българщината е бай Ганьо, шмекера, хитреца, по-тариката от другите. Нашето прословуто: „Кой, аз ли не мога?”за себе си и „Кой бе, ти ли?” за другите.
Наскоро станах участник в интересна ситуация. Бяхме на почивка, цял ден прекарахме навън и надвечер прибирайки се с колата, на около двеста метра от хотела се разрази силна буря. Изведнъж всичко се промени. Беше около пет следобяд, но стана тъмно, само за няколко минути целия път се покри със сняг, който се въртеше във всички посоки. Не се виждаше нищо, нито пътя, нито наоколо. Застигнахме колона от спрели коли. Казаха, че и отсреща имало колона. Не можеше да се продължи, но току се появяваше някой по-хитър от другите и по-юнак, който се опитваше да изпревари останалите, и разбира се в крайна сметка забиваше в някоя пряспа. Имаше два начина да се излезе от ситуацията. Първият – всеки да се справя сам. Вторият – хората да се организират и заедно да се опитат да помогнат на всеки един. Но нашата народопсихология е такава, че обичаме да изчакваме, ако може някой друг да свърши работата, все чакаме да дойде някой и да ни оправи, защо да се минаваме да свършим нещо първи. Както става в повечето случай, българите се обединяваме по лесно когато ни застигне зло и много по-рядко за добро.
Така стана и в този случай, хората се сплотиха и избутаха една по една колите за да се разчисти пътя, малко по късно дойдоха и снегорините и всички се прибрахме по живо по здраво.
С всички тези разсъждения не искам да прибавя още едно черногледо мнение към общата картина. Но няма как да прескоча и фактите. Като част от това общество не мога да не се вълнувам от неговите проблеми и от избора, който имам.
Ако се върнем на притчата, с която започнах, виждаме че ресурсите в рая и ада са еднакви. Въпросът е какво е отношението ни към тях и как ги използваме. Дали мислим само за мене и моето, или ако имаме възможност, помагаме и на някой друг, дори да е с парче хляб, съвет, добра дума или съчувствие.
Не казвай: Нищо не зависи от мене. Това може да е така когато се отнася за целия свят, но можеш да направиш добро поне на един човек и за него промяната може да е по-важна отколкото промяната на целия свят.

Когато се заговори за промяна, българинът има готов отговор: "Не е лъжица за твоята уста."
Да, има много лъжици, които не са за моята уста, но не и ако някой ми я поднесе към устата и ми помогне да стане за моята уста. А защо не и аз да направя това за някой?
Ева

1 коментар:

Unknown каза...

Много вярно описание!