Как влияят медиите върху възпитанието на децата

Ермина Дончева

Наскоро по една от националните телевизии се дискутираха проблемите в българското училище и по-конкретно дисциплината на учениците. Бяха показани кадри на насилие в и около училищните сгради, употреба на алкохол в класна стая и гавра с учител. Всичките тези записи са направени от мобилните телефони на самите ученици. В резултат на което се изказаха много мнения, чийто главни действащи лица бяха най-вече незаинтересованите родители, некомпетентните учители, ниската култура на обществото и т.н. Но нито един от участниците или водещият не дискутира ролята на медиите във възпитанието на подрастващите. Несъмнено децата възприемат голяма част от света от телевизионните и радио приемници, печатните издания и рекламните билбордове, транспаранти и т.н.
Модата, налагана от медиите диктува техния начин на поведение. Децата, гледайки телевизия, много лесно могат да достигат до извода, че насилието е нормална част от ежедневието и че добрият винаги побеждава лошия с жестокост. Тези деградивни модели на поведение са застъпени не само в детските програмни блокове, но и в целия ефир – например в рекламите – баби и дядовци (които даваме за пример) чупят коли и нападат тийнейджъри.

Разсъблечени млади жени, заели пози със силно изразен сексуален подтекст красят улиците ни. Аморалното поведение на повечето известни хора, станали кумири на децата, дават недвусмислени сигнали за вредата на нормалното психическо развитие и възпитание на изграждащите се личности.
Ето защо родителите трябва да наложат строг контрол върху дистанционното, определяйки кога и колко време могат да прекарват възпитаниците им пред екрана, както и да спазват най-вече възрастовите ограничения на излъчваните филми. Медиите не трябва да излъчват или публикуват материали наситени с насилие, които пораждат страх и агресия в подрастващите.
Директорите и учителите, училищните настоятелства, експертите в министерството на образованието може би трябва да вдигнат глави от учебниците и букварите и да се огледат в наситената с жестокост или сексуален подтекст “действителност”.

Коментар на Надя Дякова: Докато четох материала за децата и медиите си мислех, че ние – родители, учители, общество – сме длъжници на нашите деца. В препускане да осигурим материалното им благосъстояние ние съвсем забравихме за техните души, за духовните им потребности. Ще кажете: “Ако имат такива”. Аз пък ще ви отговоря, че ние сме тези, които е трябвало да ги насочим в правилната посока. Едно дете, докато е малко не знае дори ръцете и лицето да си мие, но родителите с ЕЖЕДНЕВНИТЕ си напомняния, насаждат у децата този навик. Такъв е и пътят към духовното им израстване. Но не през пубертета да се оправдаваме, че те не четат, че от нищо, освен от компютър, не се интересуват. Не. Това се изгражда още в ранна детска възраст. Колко от вас, родители, с ръка на сърцето ще признаят, че водят РЕДОВНО децата си в библиотеката на намиращото се наблизо читалище, за да ги приучат също както миенето на лицето и ръцете, на зъбките, да взимат и да връщат книжки? Сигурно единици. А и това е навик, който се гради. Не съм против компютрите, това е бъдещето, освен това те са ни и големи помощници. Но не може да се замени интимното удоволствие – между теб и автора на книгата! С нашето бездействие в тази насока ние им ОТНЕМАМЕ ПРАВОТО НА ИЗБОР. Част от децата сигурно биха предпочели да не четат, но вероятно ще има много, които ще изпитат удоволствие от четенето. В библиотеката срещу символична такса могат да се запознаят със съвременни и класически автори, писали за деца. Не е нужно семейството да е богато и да купува скъпи книжки, нужно е просто да си дава сметка, че създавайки такива навици в ранна детска възраст, работи за изграждането на детето си, за превръщането му в ЛИЧНОСТ. Децата са нашето бъдеще и това не е клише. Ако ние сега не им създадем навици, след години ще берем горчивите плодове на безхаберието и нихилизма си. С много обич към децата и с вяра в бъдещето на България – Надя Дякова
Коментар на Мария Антова: Съгласна съм с коментара на Надя Дякова. В крайна сметка, ако всички ние си вършим както трябва работата (под всички имам предвид родители, учители, институции и пр.), то тогава дали телевизията ще е толкова важен фактор в развитието на децата?
Коментар на Биляна Стоева: Съгласна съм, че семейната среда е определящ фактор за възпитанието на децата. Но не е само тя. Медиите имат огромно влияние върху всички и най-вече - върху децата. Как един родител да обясни на детето си, че даден рекламиран продукт не е подходящ за него, че даден билборд не е естетически издържан, че голяма част от филмите, излъчвани в най-гледаното време, също са, меко казано, неподходящи, че заглавията от вестници и списания са ужасно написани, да не говорим за снимките...Списъкът е много дълъг. На родителите няма да им стигне времето да разясняват, убеждават, дават примери. Най-лесно е да се забрани. Но докога? Време е да се приемат адекватни закони, ограничения за публичните пространства. Да се прекрати това, че "добрата новина е лошата новина". Стига с това насилие, което ни залива!
Телевизията и децата
Аз-жената

ПОМОЩТА ИДВА ОТ СЪРЦЕТО

Елизабет Спасова

През последните няколко години имам щастието да познавам една жена от Ан Арбър(Мичиган). Тя се казва Бет Милър и се занимава с детски християнски театър! Заедно с 40 деца от нейната трупа тя посети град Ямбол миналото лято. Тогава видях в нея едно качество, което никой от богатите хора, които познавам не притежава. Заедно отидохме в училището за бавно развиващи се деца - "Иван Вазов", за което тя осигурява закуски всеки ден и лакомства за празниците. Много от тези деца са от ромски произход, живеят в гета, а в някой сиропиталища хигиената е буквално непозната. Когато тя заведе нейните възпитаници там, очаквах да видя нещо, което много пъти съм виждала - раздаване на донесеното по най-бързия начин, избягване на всякакъв физически контакт, лицемерни усмивки, но не!

Бет Милър и 40-те деца с нея не просто раздадоха подаръци за децата, те останаха няколко дни, през които непрестанно играеха с децата, забавляваха ги, прегръщаха ги, смееха се заедно с тях, говореха "българо-английски"и ги обичаха. Тази гледка...Наистина е трудно да я опиша меко. Затова ще кажа направо! Супер облечените и много спретнати американчета и тяхната ръководителка прегръщаха и даваха обич на мръсните, болни и понякога агресивни циганчета и българчета. Трябва да подчертая, че в това училище няма никаква разлика между децата. Всички са много нещастни, защото и родителите им са като тях. Завършили са същото училище и са живели същия живот. Просто системата ни е ужасна по отнoшение на хората с умствени увреждания. Натикват ги в тези училища и съдбата им е обречена. Създават семейства помежду си и керванът от не добре гледани и болни деца си върви. Наистина много се впечетлих от Бет Милър, защото не видях нито за един миг отвращение в нейните очи и в очите на децата с нея. Не я видях да се дърпа, когато някое дете иска да я пипне или гушне. Питам се, колко ли български богаташи биха са отнесли така. Отговарям си скептично! Повечето биха тръшнали помощите, като на кучета и биха си тръгнали(за да не се натоварват психически). Смятам, че ние ще ги стигнем американците, не когато станем богати колкото тях, а когато се държим християнски не само на Коледа и не само с нашите деца! Аз се възхищавам на Бет Милър, защото за нея парите са средство да помага, а не цел и възможност да се прави на велика и недосегаема! Възхищавам и се, защото е добър човек и парите не са я променили. Възхищавам и се, защото е научила децата в нейната група да бъдат хора! Никога не съм виждала българин да се държи така! Смятам, че една такава постъпка е много по велика от многобройните кампании за събиране на помощи, защото ПОМОЩА НЕ ИДВА ОТ ДЖОБА , А ОТ СЪРЦЕТО! За мен държанието на тази жена беше много показателно и ме накара да мисля много дълго. Провокирана бях да ви пиша, защото наистина смятам, че Бет е изключителен човек! За мен тя струва "29 сребърника", защото Христос е предаден за 30, а никой не е по-добър и по-безгрешен от Него!

материала е от сп. "Аз - жената"

Усмивки от старите ленти

или

Как на хората все ни се иска да берем череши, когато сеем магарешки бодили.

На 10 януари се навършват 11 години от началото на протестите пред Народното събрание през 1997 г.

Аз лично ще запомня тези години най-вече с това, че бях в казармата. Там един старшина ни казваше - Благодарете се, че сте вътре(в казармата) а не отвън, където хората няма какво да ядат, а на вас тука всичко е осигурено. Колко беше осигурено само ние си знаем, но старшината бе прав за тогавашното положение в нацията ни.
Сега 11 години по-късно аз се сещам за тези отминали времена, когато хранителните продукти се продаваха на определена цена по магазините и на другият ден отивайки в складовете на едро(тогава все още не бяхме и чували за МЕТРО) трябваше да закупиш същият продукт на по-висока цена от тази на, която си го продавал предният ден(знам това понеже точно тогава държахме малък магазин за хранителни стоки). Беше тежко време, но както казва един мой добър приятел - Човек трудно умира.
Поглеждайки назад в 1997г., доста променен оттогава, първото нещо което ми идва на ум е една стара и много вярна поговорка - каквото си посял, това ще пожънеш и разбирам, че тези събития бяха плода на нещо което сме сели преди това.

На тази дата(10 Януари 1997г.) около сградата на парламента се събират хиляди хора, недоволни от управлението на БСП. Стига се до сблъсъци с органите на реда, ранени са протестиращи и опозиционни функционери. Направен е опит да се щурмува парламента, като доста по-късно от заснетите кадри се вижда, че водачите на щурма са "професионалисти" от силовите служби.

Основен двигател на протестите са студентите и учениците, които направиха блокади на основните кръстовища в столицата. Към тях след това се присъединиха синдикатите и неформални сдружения на граждани.

Протестите бяха предизвикати от резкия скок на инфлацията, която прерасна в хиперинфлация и тоталната безпомощност на правителството на Жан Виденов да овладее икономическата криза и да предотврати тоталното обедняване на хората. Протестиращите искаха да предотвратят съставянето на ново правителство на БСП, след като кабинетът на Виденов вече бе подал оставка на 28 декември 1996 г. и по конституция БСП имаше право на нов опит за съставяне на правителство.

По-късно става ясно, че за годините на управлението на Виденов икономиката на страната се връща с години назад.

В деня на началото на започване на протестите - 10 януари, тогавашният президент Желю Желев, чиито мандат изтичаше на 22 януари, не подписа указ за съставяне на кабинет на БСП, макар че по конституция бе задължен да го направи. Той остави това да реши следвашият президент – Петър Стоянов. Стоянов се съобрази с конституцията и връчи мандата за съставяне на правителство на социалистите.

Протестите продължиха близо месец и на техния фон се водеха интензивни преговори между основните политически сили за излизане от кризисната ситуация. На 4 февруари 1997 г. номинираният за премиер Николай Добрев, който бе вътрешен министър в правителството на Жан Виденов, и тогавашният нов лидер на БСП Георги Първанов върнаха мандата.

Сред постигнатото споразумение е и провеждането на предсрочни избори през април 1997 г. За служебен министър-председател е назначен столичният кмет Стефан Софиянски.

На изборите СДС печели абсолютно мнозинство и бива съставено правителството на Иван Костов, считано и от привърженици, и от опонентни за най-реформаторското, провело най-големите, важни и неотложни промени в икономическия и социален живот на страната в 18-годишня преход на България. .

Кризата от началото на 1997 г. все още не е достатъчно осветена и голяма част от случилото се тогава остава зад завесата на недоизказаното и несъобщеното. Въпреки "откровенията" на тогавашни представители и на СДС, и на БСП, не е достатъчно ясна голяма част от политическата игра на Николай Добрев, на Георги Първанов, на Жельо Желев, Петър Стоянов и Иван Костов. Все още не е направена и обществено-политическа оценка на ролята на Жан Виденов като министър-председател и лидер на БСП и дали той бе персоналният виновник за дълбоката икономическа криза, която управлението на неговата партия и правителство докара.

П.С. Колкото и да остаряват, поговорките са си поговорки и те все още са валидни, както за вчерашния, така и за днешния ден.

източник тук

ПЪТИЩАТА НА ПОБЕДАТА

от Майкъл Ченг
Казваха, че съм твърде дребен, че нямам нужната сила, че няма да се справя. Признавам, че беше трудно, наистина трудно. Понякога все още чувствам, че просто нямам нужната височина или сила да изляза и да се състезавам с по-едрите момчета. Но установих, че е нужно много повече от физически размери и сила, за да успееш в живота – както на корта, така и извън него. Точно там открих, че цялата разлика се състои в това да имаш връзка с Бога.
На 15 г. бях в процес на търсене. Мисля, че на тази възраст децата се питат какъв е смисълът на живота и наистина се опитват да намерят себе си. Аз определено имах много въпроси. Станах християнин през 1988 г. Баба ми и дядо ми ми бяха дали една Библия, от която ме бяха помолили да чета всеки ден. Една вечер, когато нямах какво друго да правя, реших да я разгледам внимателно и да видя какво има да ми каже. Библията ми се стори истинска и чиста, изразяваща невероятна любов и мир чрез живота на Исус Христос. Четейки, аз накрая приех Исус като мой Господ и Спасител.
Когато спечелих Френското открито първенство през 1989 г. – моята първа голяма титла – бях само на 17. Това стана много по-рано, отколкото аз и семейството ми някога бяхме мечтали. Не го бях очаквал и не мисля, че изобщо някой в света на тениса го беше очаквал. Но Господ подрежда нещата по Свой начин.
Аз можех много лесно да се главозамая, завладян от парите, славата и блясъка на победата. Но съм благодарен, че можах да запазя Исус в центъра на живота си и да не се поддам на това. Вярвам, че съм поставен на тази позиция, за да се докосвам до живота на хората по положителен начин. За мен няма нищо по-важно от това. Щастлив съм също, че станах християнин през първата година, в която бях на Турнира. Преди да дойдат славата и парите, Господ беше с мен и ме учеше по Свой начин. Прекрасно е да мога да погледна живота си назад, преди да стана християнин и да видя как дори и тогава Господ се е грижил за мен.
Знам, че Бог ми е дарил способността да играя тенис. Нямаше да съм там, където съм, ако Той не ми даваше силата да играя по начина, по който играя. Запазвайки това виждане, аз мога да изляза и да се състезавам с нагласата, че победата или загубата зависят от Бог. Важното е да дам най-доброто от себе си. Може да спечеля или да загубя, но когато Той стои в центъра на живота ми, аз винаги имам радост, каквато само Той може да даде. Чувствам се уверен, като знам, че всичко е в Неговите ръце. Виждам толкова много неща в живота си, за които знам, че не са просто съвпадения. Знам, че Господ ме обича и че винаги ще бъде с мен и ще се грижи за мен, каквото и да става.
Разказът на Майкъл Ченг е първоначално публикуван в http://www.powertochange.com/.

Статията е публикувана в категория Live!.

Истински красива

Успешен фотомодел споделя за своя живот, фокусиран върху красотата.

Да бъда на корицита на най-известните европейски модни списания за мен вече не беше мечта, а реалност. Не можех да го повярвам! Всичко, което исках, е да бъда в списанията, да изкарвам много пари и да пътувам из целия свят. Борбата да постигна всичко това най-сетне приключи. Сега вече можех да пия от най-доброто вино и да вечерям в най-изисканите ресторанти в Париж (моят нов дом), празнувайки славата и късмета си. Фокус върху външния видКаква е твоята представа за красота? Какво би променил в себе си, ако можеше? Когато на 19-годишна възраст започнах кариерата си с Кристиян Диор в Париж, моята представа за красота беше това, което другите мислят за мен. Щом като хората ме харесваха и ми предлагаха работа като модел, би трябвало да съм красива. Това обаче беше опасен начин на мислене, защото поставях самоуважението си в ръцете на другите и тяхната преценка.
Друг начин, по който определях красотата, беше чрез асоциации. Работех с някои от най-красивите жени в света, които се появяваха на страниците на най-известните списания. След като те ми бяха приятелки и колежки, би трябвало и аз да съм също толкова красива.
Още един начин, по който се уверявах в това, беше чрез мъжете, които привличах. Фактът, че мнозина красиви, интелигентни и успели мъже тичаха след мен, ме навеждаше на мисълта, че имам красива външност. Бях популярна и имах много приятели. И с нарастване на успеха и известността ми, ставаше все по-лесно да бъда канена на най-различни партита и да ходя където си пожелая. Така че, възможността да посещавам всички тези места и да имам толкова приятели, означаваше, че съм наистина красива.
В резултат на това се превърнах в една егоистична личност, като отделях за себе си и нещата, които ме засягаха, почти цялото си време. „Мен” „себе си” и „аз” бяха трите ми любими думи. Целият ми живот бе съсредоточен върху външния ми вид – върху теглото ми, косата ми, дрехите и всичко останало…
Спомням си, когато веднъж бях за два месеца в Япония по работа. За всеки ден имаше назначени хора, които трябваше да правят всичко за мен, дори да ми завързват обувките! Когато се обличах, до мен стоеше някой, който да ми държи роклята и палтото. Назначаваха трима души да вършат работата на един. Всичко това подхранваше егоизма и самочувствието ми.
Клопките на физическата красотаОсвен това, станах и работохолик. Работех седем дни в седмицата, понеже знаех, че нямаше гаранция за нищо – по всяко време можеха да престанат да публикуват снимките ми, така че трябваше да приемам всяка работа, която ми предложеха. Стана така, че започнах да работя в Германия през деня, а вечерта вземах полет до Париж, за да се снимам и там, и на сутринта отново се връщах в Германия. Страхувах се да не изгубя позицията си в модния бизнес и трябваше да правя всичко, за да не се случи това. Така че приемах всяка работа, която ми предлагаха.
Изтощението и преумората се отразиха трагично на здравето ми. Един ден, точно по време на снимките, припаднах и жестоко си нараних коляното. За пръв път, откакто бях почнала кариерата си, бях на легло. Неспособността ми да работя беше най-ужасяващото преживяване, което можеше да ми се случи, защото дори и само за две седмици, пропусках всичките модни изяви, за които току-що бях поканена. Трябваше да отменя 14 ревюта. Бях съсипана.
Но един ден, докато бях прикована към леглото, неспособна да работя, започнах да се замислям върху живота си и да поставям под въпрос стойността и същността на красотата. Замислих се и за това, в което се бях превърнала.
Осъзнах, че представите ми за красота бяха неадекватни. Знаех например, че външността ми щеше да се промени. Кориците и „откъснатите страници” (страниците с мои снимки, които си откъсвах от списанията), които пазех, много бързо излизаха от актуалност. Толкова много се трудих за тези снимки в списанията, а агенцията, за която работех, искаше да ги махне от портфолиото ми след шест месеца, понеже стилът се променял! Постоянно се стараех да не изоставам.
Също така, открих,че да правиш много пари на млади години беше страхотно, но отговорността да ги управляваш – поразително голяма. Освен това, започнах да се питам защо в действителност хората ме харесваха. Ако изглеждах по-различно, ако се занимавах с нещо друго или ако изкарвах по-малко пари, щеше ли приятелят ми все още да ме обича заради това, което съм?
Всички тези въпроси и съмнения ме измъчваха, докато бях още на върха на кариерата си. Осъзнах пустотата на всичко това и започнах да се чувствам някак си празна отвътре. Мислех си, че имам всичко, което бях искала, но осъзнах, че нещо ми липсваше. Целият успех и вниманието, което получавах, не успяха да запълнят празнотата, която чувствах дълбоко в себе си.
Какво се беше случило? За кого и за какво живеех?
Несигурността на външния видИзлизаше, че бях градила живота си върху несигурна основа. Тази основа беше общественото мнение и това на приятеля ми и се крепеше на това колко пари печеля и колко съм известна. Осъзнах, че всъщност съм градила живота си върху пясък.
Спомних си за времето ми в Индия, където израснах и за едно събитие, което остави следа в живота ми. Една съученичка ме покани на концерт в нейната църква. Приех, защото знаех, че половината от младежката им група бяха момчета, а църквата беше огромна, така че щеше да е истинско забавление.
Тогава вярвах, че нямам нужда от Бог в живота си. Какъв беше смисълът от вяра? Родителите ми бяха пред развод. Изобщо не мислех за християнски работи. Вълнуваха ме много други неща.
Но в онази вечер, освен музиката, ме докосна и едно послание. В края на концерта музикантите казаха, че искат да споделят нещо. Помислих, че ще ни разказват за първия си албум или нещо от рода. Но всъщност те започнаха да говорят за Божията любов към хората.
Говореха за истинската вяра в Бога. Обясниха, че човек не може сам да си измисля ритуали и начини, чрез които да заслужи Божията благосклонност, но че Бог сам е начертал единствения начин за спасение на човешките души – чрез вяра в жертвата на Господ Исус Христос. Всъщност, той е дал шанс на всеки човек тук на земята да направи своя свободен избор – да приеме любовта и прошката на Бога или да ги отхвърли. Нямах никакъв проблем да призная, че съм правила много грешни неща в живота си, че изобщо не съм представлявала това, което Господ иска от мен.
Онази нощ се помолих на Бог с кратичка молитва да ми прости греховете и да ме промени. Казах му, че ще живея за него и ще му служа с живота си. Разбирах, че това, което правя не е просто моментно решение, нито мимолетно чувство, а нещо много по-дълбоко. То включваше воля за вършене на добро и радост от вярата ми в Исус.
И така, години по-късно стоях в стаята си в Париж, чудейки се как така съм успяла да пренебрегна всичко и да стигна до момент, в който животът ми беше изгубил истинската си стойност. Осъзнах, че съм обърнала гръб на Бога и съм поела по собствен път. Нищо чудно, че се чувствах толкова празна! В този момент с цялото си сърце извиках към Бога и го помолих да ми прости, че съм живяла за себе си и за чуждото одобрение. Казах още: „Моля те, промени ме и ми покажи истинската красота.”
Първото нещо, което Бог ми показа, беше опустошителната сила на суетата. Дълго време се бях борила с този проблем. В Америка годишно се харчат 20 милиарда долара за козметика, 300 милиона за разкрасителни операции, 33 милиарда за диетични продукти. Това показва колко много време и пари се отделят на външния вид. Суетата не е красота.
В тази връзка си бях изградила навик да се сравнявам с други жени. Завистта е друг проблем, с който трябваше да се справя. Трябваше да се науча да се чувствам сигурна, поради това коя съм в Божиите очи, знаейки, че за него външният вид и аристократичните обноски нямат никакво значение.
Несигурността пречи да си създаваш приятели и да бъдеш приятел. Започваш само да очакваш от другите да ти правят комплименти, за да се чувстваш добре.
Определение за истинска красота. Какво е красотата? Тя не е външният вид. Тя е това, което се намира вътре в сърцето ти. Скромността е красота, въпреки че не й се отдава значение в моя бизнес. Увереността и самоуважението са красота. Знанието, че Бог ни обича и приема, дори когато грешим, носи увереност и самоуважение. Това ти дава възможността да приемаш и цениш себе си, заедно с всичките си недостатъци.
Без Христовата прошка, грехът ни загрозява отвътре. Нямаме мир. Никое козметично средство на света не може да промени това. Бог го вижда, другите също. Истинската красота започва с Бог като център на живота ни и расте отвътре навън.
Сега мога да кажа, че Исус Христос промени живота ми и изобщо не съжалявам за решението, което взех да Го следвам.
Той е Бог, Създателят, същинската причина всеки един от нас да съществува, единственото вечно същество; онзи, който знае всичко и може да бъде на различни места едновременно. Той ни превъзхожда много пъти повече във всяко отношение. И ние не можем да бъдем безразлични към този факт, понеже живеем в света, създаден от него и утвърден според неговите наредби. Намираме се в една територия, под юристдикцията на един върховен авторитет, който (за наше щастие) ни обича безкрайно. Признаването на този авторитет и смирението пред него е мъдрост.
Но да се покаеш пред Бог е лично решение, което не бива са се отлага. Вероятно ще отговорите: „Имам си своя вяра, своя религия.” Може би вие вярвате в Бога, но вероятно в някакъв бог, отговарящ на вашите собствени представи; в един добър бог, което ще рече: снизходителен към вашите слабости и строг към чуждите. Библията казва: „Ти вярваш, че Бог е един; добре правиш – и бесовете вярват и треперят.” Вижте в каква компания ще се окажете, ако просто знаете за съществуването на Бога. Изисква се нещо повече от простото съгласие, че това е вярно. Истинската спасителна вяра включва не само знание и съгласие, но и доверие.

___________________________________________________________________2001 © Лаура Краус КаленбергЛаура Каленберг е модел в Ню Йорк. Посетила е 22 страни по време на работата си като модел. Била е на кориците на много модни списания, сред които Marie Claire, Cosmopolitan и Brio. Участва в много реклами на Saks, Nieman, Marcus и Hanes. Женена е за Джеф Каленберг, който също е професионален модел. Имат две прекрасни деца. Статията е публикувана в категория Live!

ДНК на една нация

От 20 страни в ЕС
Българите са най-недоволни, нещастни и подозрителни към ближния

Българите поставят своеобразен рекорд по усещането си за бедност, неудовлетвореност, недоверчивост и липса на самокритичност сред страните от ЕС. Това показват резултатите от Европейско социално изследване (ESS), в което за трета поредна година е включена България. Данните от изследването бяха представени пред медии от консорциума "ESS-Bulgaria", в който влизат социолози и преподаватели.

Изследването, чиято цел е да изследва нагласите и ценностите на хората в Европа, се прави по единна методика на всеки две години в европейските страни. У нас то е направено в края на 2006 и началото на 2007 г. сред 1400 българи в 200 населени места чрез пряко интервю. Изследването е проведено в 20 европейски страни.

На дъното сме по удовлетвореност от живота си

По отношение на жизнения стандарт в скала от 0 до 10, където 0 е "напълно неудовлетворени", а 10 - "напълно удовлетворени", България е с 3.7 пункта - най-ниската стойност за всички 20 страни. Преди българите с 5.5 пункта са румънците, с 5.8 пункта са естонците, а в края на скалата са жителите на скандинавските страни с по над 7.5 пункта. Най-ниска е и удовлетвореността ни от живота като цяло – 4.7 пункта. По този показател Румъния отново е преди България - с 5.8 пункта.

Доверието към държавата – "сигнално ниско", повече вярваме на ЕС

Доверието към държавните институции и съдебната система в България е сигнално ниско, посочи националният координатор на проекта за България доц. Лилия Димова от Агенцията за социални анализи (АСА). Доверието на българите в политиците по скалата между 0 и 10, където 0 е "никакво доверие", а 10 - "пълно доверие", е само 1.8 пункта, към съдебната система – 2.4 пункта, към парламента – 2.2 пункта. Тези показатели са най-ниски за включените в изследването страни.

За сметка на това българите имат сравнително високо доверие в европейските институции, докато при скандинавските страни то е по-ниско за сметка на високото доверие в националните институции, посочи Лилия Димова.

Подозрителни сме към ближния

Според изследването българите се оказват най-недоверчивата нация и към хората като цяло – анкетираните са дали само 3.3 пункта на доверие, а в Дания доверието към околните е 7 пункта.

Богатството е най-важно за една трета от българите

36.5% от анкетираните смятат богатството и лукса за особено важни за отделния човек. По този показател България се доближава до новите страни членки като Унгария, Полша, Естония. Най-важно е богатството за румънците – две трети от тях или 65.7% от анкетираните там му отдават първостепенно значение.

В България е най-ниска от всички изследвани страни и удовлетвореността от състоянието на икономиката - само 2.6 пункта, а в скандинавските страни тя достига 7.6 пункта. Същите са показателите и по отношение на удовлетвореността от здравеопазването и от управлението на страната.

Най-големият страх на българина – как ще живее на старини

Най-големият страх на българите е за живота им на старини. Безпокойството за това достига у нас 7.3 пункта, а в Дания то е 3.5 пункта. Докато жителите на скандинавските държави обаче смятат, че отделният човек трябва сам да се погрижи за осигуряването на живота си на старини, то в нагласите на българите тази роля е възложена на държавата.

Всеки четвърти у нас има високо мнение за себе си

Относително висока е самооценката на българина – 72.4% или три четвърти от анкетираните се самооценяват положително, а най-самокритични са французите, при които всеки втори (или 54.6%) гледа положително на себе си.

Изследването поставя България на средно място по отношение на увереността на хората, че са уважавани от околните. По средата в сравнение с останалите държави от изследването е България и по отношение на приятелствата на хората с околните и близостта със съседите.

Висок е процентът на българите, които смятат, че е важно да се спазват традициите, религиозните и семейните обичаи – 89% от анкетираните отговарят положително.

Сънародниците – най-нещастни в Европа

Българите в сравнително най-малка степен се чувстват щастливи сравнено с жителите на европейските държави, показват още резултатите от изследването. В скалата от 0 до 10 българите са с 5.2 пункта, докато щастието в Швейцария и в Дания е близо до горния край на скалата - над 8 пункта.

Българите са умерени оптимисти, наравно с французите, словаците, поляците, португалците и белгийците – 59.6% от анкетираните са отговорили, че са оптимисти за собственото си бъдеще, посочи Лилия Димова.

Според члена на консорциума "ESS-Bulgaria" проф. Николай Тилкиджиев, неудовлетвореността на българина от живота му не е толкова психологическа черта, колкото е обективно обусловена - от най-ниските минимални заплати в ЕС и от най-ниския БВП. Условията на живот в България са едни от най-трудните в Европа и това поражда неудовлетвореността и недоверието към институциите, смята той.

източник тук

Рентгенов преглед на едно прогнило общество

Нов филм на Илия Троянов показва България, каквато германският зрител не е и сънувал
Филм за лагерите в България бе излъчен по немска телевизия

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина наши сънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството или бизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено върви ръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на татковината. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позиция по български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фактор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.

Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралистки анализ феномените на западния свят отколкото да се поровиш в авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност. Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо да отделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливи митове култура в старата родина.

През последните години едно име стремително къса с тази традиция. Илия Троянов, роденият в София писател, от 12-годишна възраст живеещ на три континента, заемащ всеобщо призната позиция в първата десятка на съвременните немски литератори, все по-често и по-красноречиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Германия.
Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авторитетни немски медии на най-новата българска история. Той включва България в темата на свои високотиражни книги и изнася лекции пред реномирани аудитории за неотдавнашното минало на родината си, което премълчавано и манипулирано, спъва до днес пътя й към съвременността.

Току що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейцария 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-минутен документален авторски филм под заглавие “Балада за български герои”. Става дума за уникален, заснет това лято в България съвместен проект с националния канал ZDF, който също ще покаже филма в неделя. Рядко германският зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищната комунистическа действителност в една страна на Източна Европа. Също така рядко от екрана са се чували толкова директни и неподправени описания на абсурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка на Европейския съюз.

Изграден върху пестелив, но много наситен авторски коментар зад кадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на политическите затворници, лежали десетилетия в комунистическите лагери и затвори като асеновградския горянин Стефан Вълков, носителя на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилия паметника на Сталин Георги Константинов, един от последните политически затворници на комунизма Янко Янков…

В самото начало Илия Троянов представя на любознателния немски зрител България: “Това е страна, която тоталитарната комунистическа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В него съществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначени за хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаване и унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои”.

Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените, набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунистическите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница – 1948 – 1963 и отново 1977 - 1980, 1952 – 1963, 1983 – 1989… Не дават мира очите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро, очите на хора, видели онова, което според Варлам Шаламов никое човешко същество не бива да вижда. Заедно с тях, с главните герои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджишкия затвор, Белене, поклонението на остров Персин, каменната кариера край Ловеч…

Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобразими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности – заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата за да спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от надзирателите и лагерните цигани трупове, хвърлени за назидание пред караулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодката труп, така че от него не остават дори и кости.

Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част на филма – в “България днес”. Софийските улици са място за парад на луксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка си пробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на разпуснатата комисия за архивите на ДС въвежда в обстановката на новата, предполагаемо демократична и европейска България: “Какво е днешна България? В България нещата се контролират от политици и бизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финансовия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащи връзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитализъм в положителния смисъл на тази дума.”

След него се зарежда динамично стакато от изказвания на Стефан Вълков (“Властващите днес са синове и внуци на бившите властници…”), на Георги Константинов (“Днешните служби без изключение се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бе насочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови групировки…”) и пак на Методи Андреев (“В България бяха откраднати милиарди долари – от български държавни фирми…”). Георги Константинов обобщава: “В България се създаде мафия, която разполага с несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат в най-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовият свят.”

Впечатляващо овладян, професорът-юрист, правозащитник от 80-те години и дългогодишен политически затворник Янко Янков безпощадно обяснява защо в днешна България просто не съществува това, което в Европа се нарича “правова държава”: В тукашната правна система, казва той, никога не се е развила законност. На фона на нелепи съветски паметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: “От влизането на Съветската армия до днес тук не е имало право и справедливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армия междувременно се е трансформирала в червена мафия.”

От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за разследвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления, над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността, извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казва проф. Янков, защото според него “в прокуратурата и съдилищата просто не съществуват служители, които да не са свързани или да не са зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансформирани мафиотски организации.”

Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се изпълнява. Грохнали и едва пъплещи из бюрократичните коридори старци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена минимална компенсация за времето, прекарано в затворите на социалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят без да дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба в служба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданите архиви на ДС. Илия Троянов разказва, как в България реалната история на последните десетилетия продължава да се държи под ключ. Властта в страната контролира спомена за миналото. Промяната от 1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в употреба като източници на историческо познание, а не като политическо оръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне до пречистване, до наказание и прошка.

Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Той обяснява, защо неговите бивши партийни другари, комунистите се боят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдържат много зло, в тези документи има много, много мърсотия извършена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казано от човек, познаващ предмета, за който говори.

Общо е възмущението и неразбирането на събеседниците на киноекипа за отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел, българска действителност. Методи Андреев: “ЕС игнорира, затваря си очите пред тези скандални развития.”

Публицистът Тошо Пейков се обръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сътрудничи отлично с комунистическата номенклатура: “В ЕС не се разбира скритата заплаха от това, че така се защитават интересите на Москва в ущърб на всички граждани на Евросъюза.” Янко Янков финализира този раздел с на пръв поглед парадоксалното заявление, че не може да се каже, че в държавата има мафия. Ако беше така, продължава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони мафията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там, казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.

източник тук