сряда, 1 октомври 2008 г.




Ралица за вярата в Бог и пътуванията в Америка - Оля Желева




Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща

Ралица Серафимова е на 22 години, от София. Определя себе си като вярваща и принадлежи към Апостолско-християнска църква “Ново поколение” - една от евангелско-протестантските църкви у нас. Баща й е от пасторите в нея. На 15 г. Ралица се мести в Ямбол, където родителите й работят към църквата “Ново поколение”. Ралица пътува постоянно до САЩ по църковни конференции и служби. След гимназията в Ямбол тя учи една година в Библейско училище в Тексас - “Тексас Байбъл Институт”. Сега е студентка по педагогика в Софийския университет, задочно, и в същото време работи в частно християнско-американско училище в София. В САЩ е живяла или обикаляла по църковни дела в Хюстън, Далас, Остин, Пеория, щата Илинойс, Сиатъл и по-малки градчета в щата Вашингтон, Минеаполис и по-малки градове в щата Минесота, Лос Анджелис.
От много ранна възраст започнах да ходя с баща ми на църква. По това време - началото на 90-те години, нашата църква се казваше Българска божия църква “Рема”. В България имаме много протестантски църкви, нашата спада по-скоро към евангелските. Години по-късно регистрирахме наша собствена деноминация (разклонение) и в момента църквата ни се казва Апостолско-християнска църква “Ново поколение”.
Когато бях тинейджърка, имахме специални служения, само за младите хора. От църквата организираха за нас различни пътувания, събития, за да направят ежедневието ни, свързано с църквата, по-забавно. Когато станах на 15 години, баща ми вече беше един от помощник-пасторите в църквата. Малко по-рано нашата църква започна да основава свои църкви в цялата страна. Бях на 15 години, когато напуснахме София и баща ми и майка ми основаха църква в Ямбол. По-съзнателните ми години прекарах там. И това беше времето, в което израснах, помагах много на родителите ми в служението. Занимавах се с децата, после с тинейджърите.
От малка заобичах английския език, а и покрай църквата съм се срещала с много американци. При нас идват много мисионери от Щатите и цял живот съм била в обкръжението на такива хора. На 13 години започнах да чета библията на английски, също и християнска литература. Малко или много нашият модел църква е повлиян от американския модел.
На 17 за първи път отидох в Щатите. Бях в църква във Федерал уей, в покрайнините на Сиатъл, щата Вашингтон. Там бях на обучение, свързано с църквата.
Като дойде време за 12 клас, исках да уча във ВУЗ. Но бях решила преди това да отида в Библейско училище. В България има такива училища, но са много различни - отиваш, преподават ти и се връщаш в къщи. А училището, което аз си избрах, беше за една година и прекарваш цялото си време там. В този момент бях приключила детската фаза от живота си и исках преди да вляза в реалния живот, да дам една година на Господа. Исках във взаимоотношенията с него да порасна, да науча повече неща, да преосмисля какво искам да правя.

Спрях се на училището “Тексас Байбъл Институт” покрай приятелка от Ямбол, която отиде да учи там. Тя ми изпрати видео, което показваше училището, но в същото време аз я видях като нов човек - променена и освежена. Реших, че искам да отида там, изпратих си документите - CV, есе, трябваше да напиша за миналото си. Важна беше и принадлежността към църквата. За година таксата беше 3 хиляди долара, но на мен ми дадоха цялостна стипендия.
Там се потопих в атмосферата, със служители, учители, деца от цял свят. Да, вярно, че средата беше като един балон - затворена, не се срещаш с истинската Америка постоянно, но през тази година това не беше моята цел. За мен училището беше духовен рай. А за истинската Америка имах време през уикендите.
В училището се срещнах с хора като мен - по манталитет и вяра. Имаше черни, мексиканци, американците бяха отвсякъде, аз живях със 7 момичета в стая, половината от които бяха от мексикански произход, другите бяха американки, имахме мулатка, момиче от азиатски произход. Най-добрата ми приятелка там пък беше германка. Всички бяхме много различни, но ни свързваше вярата в Бога.
Бях в училището за една година - от 2004 до 2005 г. Сутрин ставах рано и се молех навън - всеки имаше собствено дърво в двора, където можеше да се усамоти и да чете Библията. Когато пък беше по-хладно, отивах в църквата на училището, където беше затъмнено и цареше пълна тишина, въпреки многото хора, които се събираха. След закуската имахме часове до обяд. Предметите включваха основни библейски доктрини, но най-интересните часове бяха за това как да мечтаем, говорехме за взаимоотношенията между хората - приятели, съпрузи, имахме часове за молитва, за почит, за Стария и Новия завет. Имахме теология, но преподавателите в училището не наблягаха толкова на нея, колкото искаха да запалят интереса за личното ти взаимоотношение с Господа. Те искаха да усетим как да бъдем различни в този свят, да обичаме хората, но да не бъдем опетнени от греха, да живеем свят живот.
Любимият ми предмет беше за това как да мечтаем. Защото българите не умеем да мечтаем, а тези които мечтаят – все ще се намери някой, който да им потъпче мечтите. А това да мечтаеш е свързано с вярата, която ти е нужна да приемеш първо Господ, за да ти се опростят греховете. Това е вярата, с която трябва да живееш всеки ден. Християнството е за онези, които дръзват да мечтаят и вярват в големи неща.

За мен беше важно да осъзная тези неща в Америка. Защото там живеят презадоволени хора, можеш да видиш изобилие от всичко. Това, което най-много ми харесва в Щатите, е мисленето на американците за големите неща. Тук, в Европа, имаме малки улички, караме малки коли, имаме малки магазинчета, а там всичко е голямо, и американците са големи (смее се).
Истината е, че в Америка мирогледът ти се разширява. Има разбира се много неща, което не бих взела от американците. Най-вече начинът им на живот - те са много зависими от тяхната система. Там не можеш без кола, без кредит, всичко се планува. Не че е лошо да се планува всичко, но ние тук сме свикнали всичко да е в последния момент.
Много хора казват: “Колко са лицемерни американците, само се усмихват.” Извинявай, но аз предпочитам лицемерната усмивка пред това някой да ми се зъби. Позитивното мислене понякога е изфабрикувано, но предпочитам ведростта, дори и лицемерна. Тук ако видиш познат с нова прическа, все ще се намери някой да каже: “Е, ужасно, кой те е офъкал.” Американецът ще ти каже: “Честита прическа, много си готин!” Защо трябва да мачкаш самочувствието на и така смачкания от ежедневие и проблеми българин.
В Америка не ми харесва храната, не ми харесва и това, че не се интересуват от останалия свят. Като съм се запознавала с нови хора, почти винаги почват да ми говорят на испански, защото аз съм малко по-мургава. Все ме свързваха с Боливия, не знаят къде е България. Като кажеш “Европа” и те отвръщат: “О, да, Европа, за това ли си толкова стилно облечена”.
Истина е, че американците нямат много представа за България. Но в същото време, когато съм се срещала с хора, които вече са общували с българи, винаги казват, че са впечатлени от нас, че сме работливи, интелигентни. Все чувам, че българите не ги обичат извън граница, но мисля, че ние не се обичаме помежду си, като отидем навън.
Докато бях в това училище в Тексас се срещнах с хора от цял свят и струва ми се, че се върнах като един широко скроен човек, открих приятелства за цял живот. По средата на престоя ми в Тексас, се отвори възможност да остана за повече време, но за мен преживяното беше достатъчно. Исках да се върна в България и да направя нещо. Осъзнах, че обичам много България и искам да бъда личност, която ще остави нещо за своето поколение. Когато се върнах, осъзнах, че искам да се занимавам с деца.
Върнах се в София, записах педагогика, работех в детска градина към църквата няколко месеца, работих известно време и като бавачка при едно семейство. Сега съм в частното Християнско-американско училище в квартал “Дружба” 2. То не е само за християни, има различни хора от България и от целия свят. Аз съм учителка в детската градина и се преподава изцяло на английски. Имаме деца на дипломати и бизнесмени от България, Америка, Австралия, Япония, Корея, Европа - деца, които учим на морални ценности.
Това лято шефовете на училището, в което работя, организираха пътуване до САЩ – беше нещо като обучение за персонала. Бяхме в Чикаго, Сиатъл и Лос Анджелис. Срещнахме се с борда на директорите на училището. Посетихме две конференции – в Чикаго и Сиатъл, а в Лос Анджелис бяхме на почивка.
В Чикаго нямахме много време, но въпреки това успях да усетя колко приятен и изпълнен с култура град е. Истината е, че при това пътуване целта не беше толкова да видим Америка, колкото да се срещнем с хора, свързани с нашата църква и с Академията в София, затова времето ни беше изпълнено с посещения на младежки конференции. Посетихме и концерт на една много известна християнска група от Австралия „Хилсонг Юнайтед”. Срещнахме се с известни американски говорители. С българи не се видяхме в Чикаго. Интересното за мен беше, че градът е интернационален и има много черни. Даже в църквата, която посетихме в Чикаго, пасторите бяха бели, а 80% от вярващите бяха черни.
След Чикаго се отправихме към Сиатъл и Такома. От всички градове в САЩ, в които съм била, най-много ми харесва Сиатъл. Много красив град, а в щата Вашингтон по принцип природата е много красива. В самия Сиатъл пък като че ли има някакво европейско влияние в архитектурата.
Всъщност новия щат, който видях този път, беше Калифорния. С колежките ми от училището спахме в Ориндж каунти, ходихме до Лагуна бийч. Хората бяха много приветливи, усмихнати, явно климатът оказва влияние. В Лос Анджелис посетихме една голяма организация, която се казва „Дрийм сентър” на Матю Бърнет – сина на Томи Бърнет, много известен американски проповедник. Матю от 20 годишен започва да помага на хора с проблеми, предимно наркомани и проститутки. Сега на 28 години събира служение, достигащо хиляди вярващи на ден, храни бедните, има приют, работи със здравни програми в помощ на нуждаещи се. А в Лос Анджелис те са много. Толкова просяци на едно място не бях виждала. В Холивуд имаше много момичета по улиците, които се продаваха. В Лос Анджелис конкретно беше много мръсно, ако не са палмите, сърфистите и плажовете, Ел Ей няма да е толкова специално място. С колежките се изкъпахме в океана, наоколо имаше спасители, точно все едно гледаш „Спасители на плажа” (смее се).

Посетихме след това Холивуд, но атмосферата и духът на града не ми харесаха, беше подтискаща – просяци, проститутки, сякаш хора от цяла Америка са се стекли да осъществяват „американската мечта”. В Холивуд посетихме Кодак тиатър и Дисниленд. Там прекарахме 12 часа и не успяхме да го разгледаме целия. Иначе е толкова приказно, че имаш чувството че си част от всичките тези приказки.
Забелязвам обаче, че с всяко изминато посещение на Щатите, почвам да привиквам на различното в тази страна и много неща спират да ми правят впечатление.

След пътуването това лято съм заредена и мисля занапред – за образованието ми, за опита, който получавам при посещенията в САЩ. Мечтая да имам свое библейско училище за деца от предучилищна възраст до 18 години, но не по модел на държавните детски градини. Защото отношението към децата там е под всякаква критика. Децата трябва да знаят, че са обичани, а не както е в детските градини - бият ги, викат им. Но имам още време за осъществяването на тези планове, а и се надявам, че ми предстоят още пътувания да САЩ.

Няма коментари: